Един февруари по-късно.

Положението не е кой знае колко по-различно.
Даже си е почти същото.
Само смених чая.


Отивам да спя.После ще се променям.


Осъзнай се малко.
Стига вече!
Чакай.Стой.Ей сега.

Вътрешни лудости разкъсват.
После ходи и обяснявай,че не си искал да ги кажеш тези неща.
Да ги направиш.
Да си ги спомняш.
И вечерно да си ги мечтаеш.

Престъпниците...така си пожелават нещо в един момент.Изпълняват го в следващия...и после цял живот съжаление.

Обяснение-извършено.
Престъпление-ненужно.

И все пак...отсъствието на светлина
неизбежно води до наличието на сянка...

Проникновено ми е.

И се чувствам глупаво.

Защото виждам лицемерната представа за любов,обгръщаша истинското ми аз.

За най-силните и най-дълбоки чувства не трябва да се говори.
Веднъж извадени се цапат.
От повторението им се ражда шаблонът.

Fakebook

Точно реших да се оплача,че липсвам в плановете на приятелите си.
И една мисъл ме удари доста силно.
Не присъствам дори в собствените си планове.
При такова положение не мога да се оплаквам от другите.

На теб случвало ли ти се е?Така да тръгнеш да се забавляваш,заминаваш,забравяш без да поканиш себе си?

*

Другото е,че думите в никакъв случай не могат да ми съберат чувствата.
И как с едно извинявай,съжалявам,благодаря,обичам да опиша всичко случващо се вътре в мен?
Как човека срещу мен ще разбере това извинявай...
Никога не се е запознавал със съвестта ми.
Не знае,че с нея по цели нощи се гоним.
И се караме.
Стигаме до истини всеки път и ги забравяме на сутринта.
Лягаме да спим,но външния свят ни буди.
Такива ядосани.Започваме пак.
Искам да ми кажеш,че обичаш лудостта ми.
За да ми покажеш...за да си докажа...
Че поне веднъж не съм сбъркала,докато съм обичала.

Nasimo.

Виж,виж...какво си имам...!

Cowdroy

Снимат ми се историите,разказани от улиците.
Толкова са много,че не знам откъде да започна.

Даваш ми рядко да те виждам.
Обичам много.
Без да познавам достатъчно.
Искам да Ви видя.
Без да си говорим.
Само да прегърна

и да си тръгна.

Днес забравих да му разкажа...или загубих номера му.
Разсеяността ми се появи в най-подходящия момент.
В момента е модерно сърца да се купуват,подаряват.
По левче всяко.
Аз ако купя сто и ти ги подаря...ти дали ще ме обичаш с едно?
И аз така реших.
Затова не купих.
Е поне едно да беше...така ти да му го подариш.
Нахално ти става вече.

На гласовете в главата...по-тихо.Всичките!

Иначе ми е щастливо.
Имам билети за театър,яке,сок,бисквити и сухи крака.

Живот и здраве.

И по навик да се влюбя...

Не се лъжете да ги четете следващите редове.
Всичко напоследък се придържа към една тема.
Намирам я за крайно скучна вече.
Така че...не им обръщайте внимание на думите(красиви,красиви...ама горят после).
Както той не обръща внимание.
На мен.


Само за теб ми се говори.
Мисълта ми все бяга към теб.
Обаче цялото ми състояние...толкова много ме ядосва и дразни...
Искам да ги хвана всичките тези неща,да ти ги опаковам и да ти ги върна.
Всичко,което съм искала да получа от теб и ти не си ми го дал.
В една голяма,синя кутия.
Взимай ги и си прави каквото искаш с тях.
На мен не ми трябват.
Да.
Докато не те видя/чуя.

Чудя ти се,Мария...
Кога ще започнеш да приемаш,че другите хора също имат емоции?
Те също изпадат в кризи,обхваща ги апатия.
И не им се слуша и разказва за вътрешния стъклен свят.
Защото след всеки един разказ го виждаш по-напукан и по-изцапан от преди минутка.

А ти...
Нали знаеш,че го разбирам?
Че не търся вината в него?
Въобще не търся вина.
И колкото и пъти да съм тръгвала да казвам,че има виновно нещо между нас...подсъзнателно съм била наясно,че вина не съществува.

За отраженията ти исках да ти разкажа.
Че мога само тях да гледам.
А как искам да съм огледалото ти.
Сутрин.
И ако може първият ти разговор с несъбуден глас да чувам.
И в миг да го забравя,защото от думите ти...боли,боли...
Дори тях не докосвам.
Само гледам и ги споделям с останалите хора.
Тя докосва реалния образ.
Не се оплаквам.
Не искам.
Не търся.
Не чакам.

Пак така си се самонавивам...
до следващия поглед,
който все така избягвам...
...неуспешно.

Така,погледна те.
Леко поклати глава.
С толкова спокойни очи.
В следващия момент ти изкрещя.
Как си възможен.
Все се чуди.
До другата сутрин.
Забравя снощната сцена и пак.
И пак.И пак.
Търси и забравя те.Лошото ти забравя.
И как да се сърди.Все едно да е сърдита на себе си.

Това,че открадна смисъла...
сгъна го и небрежно го бутна в задния си джоб...

Го забравяме,както искаме да забравим теб.
И пак.И пак.

Отново.

Не знаеш кога ще ти се случи онзи момент,в който ще погледнеш на определен човек по по-специален начин.Не знаеш коя ще е думата,кое ще е движението,предизвикващо вниманието ти.И оттам контролирането на такова действие става трудно.

Силното желание не иска разрешение.
Запомни го това.Забрави ги другите.


И ТИ ЗАБРАНЯВАМ...ДА МИ ГОВОРИШ ЛОШИ НЕЩА.НАЛИ СЕ РАЗБРАХМЕ,ЕДИН МЕСЕЦ НЯМА ДА ТИ ПИША,ТИ НЯМА ДА МИ СЕ ОБАЖДАШ.НАЛИ СЕ РАЗБРАХМЕ ДА НЕ ОБИЧАШ МЕН.ТОГАВА ЗАЩО ТЕ ТЪРСЯ?!

Хапче за гърло взех и избягах от вкуса ти.

Сега едно за глава,за да избягаш и от мислите ми.

Излекувана съм почти.

Утрешения интерес зависи само и единствено от теб.

А сега нещо,което много ми хареса.
(и е различно от него!)


Вика сама ли си...
Не.
Имаме навика всяка неделя да ходим на куклен театър...ама днес не се разбрахме нещо.
Те са в Заимов,аз тук....

Той ще е падащо листо.
B2

Изкуството на чая.

Остава само собствените си мисли да сменя
и лекуването ще свърши.

Хубаво е,че бягаш от час понякога.
Наистина има моменти,
които са си чиста загуба на време,
поради това,че са прекарани с неправилните хора.
Но едно не разбирам.
Защо от час по осъзнаване реши да избягаш?
А си го беше почертала даже с две черти,че ти е важно.
Ама...ето...той се обади и ти хукна.
Кой се е обаждал?
Не става ясно.
Никой не е.
Нали аз ти го държа телефона,виждам кой те търси.
По-скоро кой не те търси.
И ти виждаш.
И ги подминаваш тези неща,
твърдиш,че не ти правят впечатление.
Себе си най-обичам да лъжа.

Подпис:
Ърл Грей.

нищо ново.само той.

Следващите неща са безмислени.
Просто понякога ме впечатлява...
...от невидимата връзка между хората.
То това не е връзка.
По скоро вълненията на различните хора.
Нищо,че ти не забелязваш.
Важното е,че аз.


Знам.


Какво те вълнува в момента.
Какво чувстваш.
Какво искаш.
Какво забравяш.
Какво ти липсва.

Всичко знам.

Без да питам.
Без да виждам.

La vita è bella!

Nasimo

Nasimo

Не спазваш обещанията към себе си.


Какво може да очакват другите хора от теб?

НИЩО!
Казах,изкрещях,написах.


Забравих.


После.


След малко ще дойда.Само да говоря.Чакай.
Чуваш ли ме?
Не,влезнах в тунел.Казвам ти,не те чувам.
Не чувам,че ме обичаш.Казах вече!
Два пъти!

Да ме отбягваш е наивно.
Пие ми се чай.
Черен.
Кофеин.



НУЖДА.


Винаги съм намирала нещо специално на 14ти.
Сега,като знам,че ти си се случил тогава...всичко ми става ясно.

По-голямо вълнение от 17ти и идва съвсем несъзнателно.

Всичките тези неща не са мои.

МАхни ми ги от очите.


КАЗАХ ВЕЧЕ!

Спирам.

Първи февруари.

Начало на нова седмица и нов месец.


Звучи почти обещаващо.

Photo.

Остават 27.