Когато сложиш памук в ушите, градският шум се преживява доста по-лесно. Не чуваш и стъпките си. Напълно ново усещане. Харесва ти преди да свикнеш. После вече е фон, спираш да го забелязваш и да го мислиш. Както става с всички неща, които вече не са нови. Не им броиш целувките всеки път.
С безшумните стъпки за себе си, все едно никой не те вижда. И изборът за среща си е твой.
Всички са ти на едно телефонно обаждане, освен тези, които ги няма вече безвъзвратно. Не е драма. Да, не ги познаваш, но виждаш сълзите в очите на близките, когато си спомнят за тях. Така че на теб само ти остава да се надяваш, в края на играта, и твоя резултат да е такъв.
Тези на едното обаждане са със светли очи. Трима в четвъртък. В които, когато свикнеш да летиш вече трябва да ти е ясно,че ще те удавят. И то няколко пъти. За по-сигурно.
И стига сме си причинявали неща, които не заслужаваме. На 20 сме и ако сега не сме щастливи,то и после няма да бъдем.Виттория, Андреа,замислете се! И аз се замислям. И променям толкова бързо, колкото мога.
Когато ти ми липсваш ще пия тоник. Когато аз ти липсвам ще ядеш таратор и ще си спомняш, че аз го ям без орехи.
Дано да срещам по-често от тези мъже, които директно ми спират дъха. За които лудостите си струват.
На тях.
И на баща ми.
