Стаята ми се облива в жълто.Изключително красиво е.Снимката ни от морето ни е цялата в жълто.Опитвам да заснема,но цветовете въобще не са толкова красиви колкото ги виждам.Ако някой някога успее да измисли фотоапарат,който да различава толкова цветове колкото човешкото око...Сигурно ще бъде богат и мъртъв,велик,а аз ще си извадя очите,защото вече няма да ми трябват.
Излизам,точно започва да вали.Мисля си как обичането ми е такова,духащо,пълнещо очите с пясък,каращо те да ти стане студено,намокрящо те до мозъка на костите ти и после нежно те суши,през усмивка.И стопля.Такова ми е обичането.Така искам да те обичам.
Хлъзгам се по плочките,вече съм на Иван Асен и ми се слуша вали на пиф.За първи път я чух у вас ,докато валеше навън,та ми се връзва.Стигам бързо до вас,открадвам червен чадър и вече съм в парка с кучето.Обикалям бързо,някъде между дъжд,усилване на дъжд,слънце,дъжд.Борисовата е почти празна.Тичат някакви момчета,мисля си,че ще ме пребият.Не ме пребиват.Защо ми се иска и защо си мисля такива неща не знам.С разочарование отбелязвам,че не ме бият.
Боли ме дясната част на гърба.Убедена съм,че и ти изпитваш болка там.
Стигам до вас отново.Връщам чадъра.Събличам мокрият си пуловер.Дънки и сутиен е супер комбинация за у вас.Хващам една твоя тениска и я обличам.Мирише на теб.Не че е носена и оставена.Мирише си на прахът ти за пране.На обещанията,които не даваш.На тях мирише.За да усещам аромата ти завирам глава под нея.
Суша си косата.Оглеждам се,харесвам се и тръгвам за среща.
В подлеза виждам високо момче,със светла коса и туко-що събудени очи.Виждам лицето му само за секунда.Изпреварва ме.Само гърбът му.Имам чувството,че огромна любов е минала покрай мен.Нямам сили да го догоня,да го извикам,да му обясня,че сме един за друг.Продължавам към срещата.
От много време насам вече за мен няма значение дали срещата е любовна или между приятели.
Пристигам по-рано.Приела съм вече,че съм докарала вида на мокра кокошка,сядам и написвам горните редове на непрочетения учебник,който си нося,ако ми стане чак пък толкова скучно.Не ми става.
Влиза срещата.На вратата се заговаря с познати.Влиза мокър.Красив.Винаги изглежда добре.Води ме на любимата си маса.Говорим за влюбванията си.Разказва ми за една своя колежка.Убедена съм,че ще се ожени за такава жена като нея.Такава,която реагира спонтанно.Тази,която преди да се оженят няма да е най-красивата в стаята.Но след като е с него ще се превърне поне в лебед.
Прибирам се и чакам и ти да се прибереш.Получавам съобщение,че си включил телефона си.
Дъхът ми спира.
А косата ми мирише на дъжд и парфюм.

Не е любов,помислям си го и чупя щипката за пране.Обичам да простирам.Мокри дрехи,тераса.Въздух.По балконите е по-приятно отколкото по улиците.По таваните пък е чудно.По твоят таван.
Ако вчера съм обяснявала и вярвала,че не си женкар.Поне не влизаш в моето клише за женкар.И днес прочета думите ти до нея.Думи,които са безумно красиви.Дали й ги пишеш ,за да я чукаш.Само това ли ти е.

Мъж,който най-сетне ще ме извади от гуменките.
Който ще ме качи на токчета.И ще се чувствам по-удобно отколкото с кецове.

Смърт е всяко едно разделяне с теб.Възкресението е ясно.Живот има като ти чувам дишането.
Вървя и всяка една крачка е молитва.За моята смърт.Или спасение.Да дойде колкото е възможно по-бързо.Усещам,че вече ми трябва помощ.Моля се да умра.Наистина.
Минават няколко часа в крачки.По едно време ме заболява безумно много от една мисъл.И да си отида физически какво от това?!Душата си остава.Тя ще те обича в следващите животи,в ада,в рая,където и да се намира пак ще те обича.Така както те е обичала в предния живот.Така както те е обичала от създаването си.А край...край няма.

Любовта е като ти липсва сол на супата,да се разплача,за да ти подаря солени капки.