пиша точките
ти ги свързваш
какви контури
вселени
погледнато от правилния ъгъл
не сме от прах
от вятър не са мечтите ни
и светът е възможен
както го пожелаем

малки ревности
въртя из пръстите си
целя те с тях
призната слабост
половин слабост ли е
когато се спъвам в несигурности
ти закачам някое друго
лошо настроение
после съжалявам обикновено
колко съм глупава си мисля
някои места са просто
нужните гари
през които
минавам без да искам съвсем.

Думите казват обидно малко,
обидно недостатъчно,
намеренията също са сухи илюзии,
събрани в касови бележки,
но дръж се, о,
дръж се здраво,
идват действията.
Заливат те като цунами,
и докато се опомниш
вече земята се разтриса,
нищо от стария свят
не остава, нищо познато,
вече имаш нови сетива,
нови хоризонти,
честито и браво
това се нарича

пълно щастие!

Поезията ми мести маси, разлива чаши с кафе, ритайки ме в корема. Краде от съня ми, от времето ми изобщо, удря ми шамари на публични места, после се извинява тихо, скришно, нежно дори, понякога ми се подиграва дълго и все пак аз като луд за връзване, последния останал и пазещ спомена за Дон Кихот, все тичам към нея, вярвам и се моля само на нея; колкото повече се приближавам, толкова повече тя се отдалечава, една химера, няма време и пространство; аз вървя в полусън, забравям да ти кажа, че поезията си ти.

миризмата на буря изтрива всичко наоколо
летят забързани пухчета от дърветата
като закъснели писма или подаръци
или като закъснели хора
за сватба или за погребение
просто като някой закъсняващ
който подскача от крак на крак
и се чуди как по-бързо да стигне
до края на света
да стигне до
нова истина
да стигне, да е
но не е
край няма
края го няма
а истината
отдавна е
погребана.

а как съм приемала всяка твоя дума за единствена истина
как съм се кълняла до побъркване, че е така
че това е реалност
в която освен че вярвам
живея и щастливо

градушка разцепва главата ми,
облизвам кръвта,
колко сладко обичане.

прашинката в окото,
която намества фокуса
е индианското ти име
ти, танцуващия с вълци
спящ по дърветата,
целещ мечтите със звезди,
не забравяй, че
най-дългата ти професия е
свободата.

Вървя, а тротоарът трепери от минаващия трамвай, като малки земетресения, точно на каквото приличат мислите ми, когато оформят името ти. Как успяваш да минеш по улицата веднъж и така да я деформираш?


За теб да бъда черешката на тортата. А после да се катеря по стълба, защото страхът ми от падане е свит на топка в задния ти джоб, и да бера череши,с дръжките. Да цапам бели тениски с червени пръсти. И да оставам чиста колкото дете. Следобед да мажа филия едната половина със сладко, другата-с теб. А нощите да са с много звезди. В които се пожелаваме.