Опитвам да те възпроизведа в ума си,

все едно си научена поема

с всичкото поемане на дъх на точното място

паузата, където е необходимо за подсилване

на смисъл и значение,

и не успявам.

Спомням си отделни фрагменти

от теб - усмивка, трапчинки,

някой жест или тон, 

но не напълно, не в цялост.

Познавам те отскоро и с това си

обяснявам, не знам в дълбочина

навици и привички,

въпреки че и като те видя

клише или много, съм

сигурна, познаваме се. 

В пролетта ми носи есен
както си му е редът
с ветрове, облаци, орехи
червено вино, пожълтели листа,
а аз забравила сезони, принадлежност
към време, пространство
броя крачките тихо, премерено,
оставено на усмивката
и все пак доброто му настроение.

предел на болката

вървя и виждам чужденец
завиждам му, че може да
завие накъдето пожелае
без да се натъкне на
спомен, човек

вървя и съжалявам,
че не съм чужденец
страхувам се от засичане
измислям маршрут

майната му
се сещам преди да свия
по новия път

предела на болката
отдавна е отминал
е отминат

повече
не може да ме заболи

минавам по
всекидневния маршрут.

как си бил радост, а не очакване

как липсва това.

оставам безмълвна
сякаш на гласните ми струни
са вързани тежести
опитвам да ги прехвърля
не става
преглъщам не особено
успешно
как може това елементарно
действие да не е успешно
чудя се за секунда
после се сещам

после винаги се сещам
винаги си припомням
къде и кога съм
стъпила накриво
къде и кога съм
стъпила върху теб

после егото празнува
само
после не съм поканена
на това празненство

и не знам кое е по-голяма загуба
ти си по-голяма загуба

ти си ми най-голямата загуба
най-любимото ми място си ти
най-здравей, най-как си.
най.

вървя, топло е, много е топло дори, между другото може да е от теб, преди се страхувах от снега и леда, ужасяваше ме мисълта, че ще трябва да изляза, че мога да падна, а откакто те има първо когато е -20 градуса, на мен ми се струва пролет, второ просто съм навън, постоянно се разхождам, без особена посока и цел, само търся красивото, снимам го и ти го пращам, слушам музиката ти, усмихвам се, пея, грея.

"Много познати с много съвети как да се справиш сам!"

Казаха ми, че отношенията между хората са като малко дете, което трябва да възпитаваш с времето.
Казаха ми, че нещата, които казваш имали огромна тежест и трябвало да се внимава.
Казаха ми, че много се възхищават на това как успявам с ненамаляващо желание и устрем да си разбивам главата всеки път. Един вид добре правя, и на тях им се иска, ама не знаят как, страх ги е нещо, така че да го правя като поне за двама.

Казаха ми много умни неща, много правилни неща.

А аз все забравям.
Все забравям, че като видя нещо красиво не трябва да тичам, да снимам и да ти пращам с усмивка и вълнение.
Все забравям, че не трябва да пея песни по улиците, да танцувам и подскачам.
Все забравям да не изненадвам, да не искам да те зарадвам, защото не си заслужил.

Все забравям, че трябва да си броя дъха, че не трябва да спира като те видя.

Така казват. Така са ми казвали. Така ще ми казват.

Докато се науча.

А аз, не че не искам да се уча. Не искам да се уча да не бъда себе си. Защото когато опитам се превръщам в чудовище.
Просто боли само и единствено, когато не си слушаш сърцето. Мен само тогава ме боли, наистина. Тогава, когато послушам някой съвет.

А съветите се дават от скука, от его, от инат, от сто хиляди други неща, които биха могли да бъдат и интересни, освен ако не са пълна загуба на време.

После ще говорят, ще заместват, ще измислят нови и нови неща, ще искат всичко да забравиш, да се върнеш, да започнеш от начало, ти дали ще се съгласиш или не няма голямо значение, остава си, някои неща завинаги остават, толкова дълбоко, че на пръв поглед са се заличили, но не са, нали все това искаме, все искаме някой да обещае и да получим вечност, в която сме запомнени.

срещнах веднъж един граф

имаше различни обувки

скъсани дънки(!)

разхождаше сам кучето си

и нямаше представа, че

всъщност е граф

повече приличаше на просяк

изгнаник от някъде

дошъл и забравил и родина

и път назад

говореше съвсем обикновено

за необикновени неща

как мечтае да го посрещнат 

с цигански оркестър на летището

малки вълнения скрити 

в джобовете на якето му

изпадаха, образуваха пътечка

по която се изгубих един път

после графът изчезна

стана нарицателно на улица

или друг начин на свързване

а аз останах, в ръка с надеждата

че все още някъде има

благородници.

Търси и рови нещо, дълбае там,
където отдавна няма какво
повече или по-малко да се намери.
Спомня си и търси
знаци в срещата,
в онази насмешка, с която погледна тогава,
а сега съжалява, колкото си ще
всичко изтрило смисъла и посоката.

После намиране на съвпадения
винаги, когато се огледаш,
се спъваш в тях.

После ги окачествяваш
като знаци поне от съдбата.
И дълго им вярваш,
повече отколкото на здравия разум
или разума въобще.

Приказките не съществуват,
смислените неща продължават
толкова колкото кратък виц,
но смехът накрая
не олицетворява радост.