от мен до теб са три думи и половина
а аз така и не се научих да запомням
че думите се помнят
че думите обикновено имат повече сила
отколкото аз се сещам

На мен ми стига

Да ме попиташ кога ще танцуваме

Стига ми

Да ми кажеш

„Хей,Мария”

И да ме целунеш по челото

Ей толкова лесно се влюбвам.

Сигурно не съм първата, нито последната, която ще избере Елин Рахнев в тази инициатива, но това за мен е всичко за любовта, което може да бъде изразено с думи и ако се обича с по-малко лудост, значи не се обича правилно.

КАНЕЛА 6
Елин Рахнев
Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само
тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си. Само тогава
мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да
прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен,
полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е
интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш
трамвая в село Рударци. Това е да тананикаш Шопен в
магазин за колбаси. Това е няколко пъти "Смърт във
Венеция". Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.
Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз - един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.
Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз
един на последно раздаване. Аз - PR на аутизма и Цветаева.
Аз - дистрибутор на винилово щастие. Аз - юпи от 18. век...
За какво ти бях изобщо.
Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква
глезотия. Нито творческа сентенция. Нито аристократичен
модус... Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от
мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в
чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още
нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам
сецесиона, хубавото, чучулигите... Позитивното в новите
поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост,
суб ме боли. Това е армани на болката. Това е "Болка,
Болко-о, Болчице..." от А.Г.
Оттук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг
и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов.
До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от
жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за
зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и
функции. Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз - който направих всичките си творчески планове около
трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти...
Сега изобщо на кой свят съм...
Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред
общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна.
Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна
сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща.
Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията.
Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд,
търт хенд, другото е Томас Ман без "Смърт във Венеция",
U2 без Боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е
началото и краят на поезията. То е избрано от Уитман
до днешните пишещи братя.

С него бяхме в Италия.
Ядохме сладолед,но не го снимахме.
Изпускахме трамваи.
Ядохме пица,пихме бира,вино,пушихме коз.
Не успяхме да се изгубим нито веднъж.
Бяхме като у дома си,не като сготвени туристи.
По един хубав мъж за всеки град.
А Вие...яжте си сладоледите.

Рай.

Сънувам морето. Слънчево е, краят на сезона, няма хора почти, на бар Безкрай съм, но всичко е по-различно, нали го сънувам все пак, и съм там, водата е с леки вълни, и е синьо, всичко е синьо, любимото ми синьо, и пясъкът е по-жълт от всякога и по нежен, и все едно наистина съм там.
А не съм.
Събуждам се в Банишора. Снощи съм заспала след като съм чела списание за серийни убийци и след като по телевизията гледах страшен филм. Значи такива неща се сънували, когато съзнанието ти иска да избяга.
Отново трябва да бъда на няколко места едновременно, а единственото, което искам е да съм на морето.
Покана за рожден ден, покана за Пловдив, лекции, премиера на Явор Гърдев, отваряне на джаз бар, поръчани подаръци за въпросния бар. И това в рамките на 2 дни, като в първата половина на първия ден трябва да съм на изпит и е желателно да го взема иначе прекъсвам.
Рай.

към теб се пътува с последния влак в неделя
за да посрещна понеделнишкото утро с твоята топлина
към теб се пътува с първия автобус,още преди слънцето да е изгряло,
за да съм навреме за кафето ти
към теб се пътува с която и да е коля когато и да е

всъщност няма значение пътуването,деня,часа
нали си константа в мислите.

В моментът,в който прочетох това си казах,че веднага трябва да си купя билет за представлението.Билетът е за премиерата.
Точно така се чувствам,опитвам се да прежаля непрежалимото,закопавайки се с работа,хора и всичките произтичащи неща.
Ефективността няма да я коментирам,важно е положеното старание.
Та,моето непрежалимо ме иска там до него на 13ти,когато е и премиерата.