Цигари,коняк на малки глътки.Целувките ти на големи.

Излизам с желание да те видя,но ясната представа,че е възможно и да не се случи така че очакванията са в прилични граници.
Малко по-късно срещата вече е направена.Губя се между много красиви мъже,които са толкова сгодени и заживели с приятелките си,че чак ме заболява като ги гледам такива,ама какво да правя,че те като бяха млади аз бях малка.
Закъсняваш порядъчно,аз чакам с две чаши вино.Напивам те.Напивам се.Ревнувам те от въздуха.Щипя те.Зверски.Отговорът не закъснява.
20на минути по-късно след импровизирано безболезнено кунк-фу сме на земята.Хапеш бузата ми.За втори път се случва.Боли адски много.Следи почти не остават,всъщност остават,но само аз си ги виждам.
20 минути по-късно причината ми за ревността вече е изчукана от теб в тоалетната на някакво студио,в което си ме замъкнал.
Поне звуци не издавате,аз съм пред вратата на тоалетната и мия чаши.Кучето ти руши малко по малко студиото.
Връщам се при него и го хапя с всичка сила по носа.Изквичава.Солено е в устата ми.Госпожиците около мен започват да ми обясняват как не трябва да правя така.А аз ако не го стисна съм почти убедена,че от това студио жив човек няма да излезне.Ще ги направя звезди малките натфизчийчета за отрицателно време,поне на първа страница ще бъдат.
Намирам домакина,пия му от чашата,запознаваме се и се опитвам да изтърпя разговорите на останалите.И ти броя минутите.
След малко измивам последната чаша,ти излизаш точно на време,за да ти я дам и да ти кажа да си сипеш коняк или бира.
Последователността и съдържанието на разговора след това се губи.В общи линии прегръщаш мен и причината за ревност едновременно и ми обясняваш колко добра приятелка съм ти.
Врътвам една две бързи сцени колкото да не съм капо все пак и се връщаме при остатъка от компанията.
Има повече хора отколкото действащи лица на онзи таван.Сядам до домакина.На него вече му се е изяснило положението,ясно му е колко съм влюбена или поне си мисли ,че му е ясно.
То и при него си тече някакъв филм,не като при мен със сигурност,но съм почти убедена,че пък той има игра с причината за ревност.
Седим аз и той срещу теб,тя в периферия.
20 минути по-късно той ме целува,а ти чупиш чашата си.
Играта е ясна.Ти ми помагаш да го дразня,разнообразяваш си вечерта и искаш да завършиш със секс с непозната.
Половината от правилата ги приемам.Краят не го виждам по такъв начин.
20 минути след масажа,моята причина да дойда тази вечер решава да си тръгне с причината за ревност.

Сънувам как чета думите ти до други.Събужда ме повръщането на кучето ти.Преди да съм си измила очите вече съм навън с каишката и дърпащото куче,вадещо ръката ми,но аз толкова обичам болката ,стига ти да си причината за нея.Макар и косвено.
Ти за мен повече изрод отколкото човек.Аз съм те измислила.Такава е била моята представа за теб и сега всяко твое движение е натам.Към изрода.
Сложила съм те в това клише,пък на теб се оказа,че ти е достатъчно удобно.От твоя гледна точка,за теб е по-добре,да си в много клишета.
От ревност изпитвам болка в корема.А знам,че няма смисъл.Ти нищо и никого не обичаш.Нали си изрод.
Пак нямам сили и желание за живот.След три дни ще бъдеш в София.И моят ад продължава.

Излизам с идеята да постоя час два навън и да се прибера,за да уча.Прекарвам деня си с теб.Твоят смях се удря в гредите по тавана.Слънцето,което се появява за малко нежно ти гали кожата.Желанието да стана и да я разкъсам е неопределимо голямо.После пак усмивките ти,смеха ти.Започвам да вярвам,че почти еднакво не желаем да се разделяме.
В крайна сметка се прибирам полупияна само за да ям и да се изкъпя и продължавам с тура по улиците.
Стоя пред университета и чакам.Докато чакам си уреждам втора,по-късна среща с безумно красив мъж,в който мога да се влюбя за два часа.Роден е на датата на баща ми.Значи няма да се влюбя в него.А и дори да се влюбя,той няма да ме разруши.Добре че си заминава след няколко дни.
Идва красивата ми приятелка,с която се губим по улиците,отиваме на изложба ,на която повече внимание отделяме на хората,които са дошли,отколкото на снимките.
Тръгваме си с чаши мохито.Добутваме се до народен.Сядаме на стълбите.И те виждам.Преминаваш за секунди.Висок.Кафяво кожено яке.Бяла риза.Красив.
Чуваме се по телефона след няколко минути.Идваш към мен.Казвам на приятелката,че искам да сме двамата само,дочакваме още една приятелка и те стават и изчезват.
Казваш ми,че учиш политология и снимаш порно.Иначе други интереси и занимания нямаш особено много.
Много мразя,когато човека срещу мен се опита да ме скандализира по някакъв начин и като чуя нещо подобно се усмихвам,може би зениците ми се разширяват,но след това продължавам да искам да те целувам независимо дали учиш или не учиш политология.
И ти си пораснал бързо.Самостоятелно.Станал си мъж.По собствено желание де.Така звучеше поне.Станал си мъж точно тогава,когато е трябвало.

През цялото това време исках да имаме спомени.
Да сме изживели заедно моменти.
Спомени по улиците.В заведенията.В дома ти.
Има ги.
Вече ги има спомените.
И ги има не само в моята,но и в твоята глава.
И сега чак те разбирам.Че най-големите ни радости и мъки идват от това наше познаване.

Обувам обувки,с които печеля пет сантиметра и тръгвам.Проблемът на тези решения е,че трябва да се съобразявам колко стъпки правя.Пък и с кецове мога да бягам по-бързо.Лъжа е.Не мога да бягам бързо въобще.
Пристигам закъсняваща.Започва разходка.Неделя е.Винаги най-тъпо ми е в неделя.Почти всяка неделя се опитвам да измисля нещо забавно за правене или поне нещо.
Имам голям проблем.Помня всичко.Спомням си почти по часове какво ми се е случило миналата неделя например.Помня всяка дума,която са ми казали и която аз съм казала.Помня и тези неща,които не са били казани.Повечето ми приятели гледат като им се случи нещо да го преживеят и да го забравят по най-бързия начин,та често ми се случва и техните спомени да пазя.
Чаша с портокал лед и ром.За лайма историята е ясна.Портокала също е хубав.
Виждам същия Ангел от преди няколко дни.Днес е с червена тениска.Сяда няколко пейки през нашата.При познати,но мен ме досрамява да отида при него.За сметка на това гледам как един познат си хвърля обувките ,за да си свали перцето от дървото.И в този момент огромния черен лабрадор хваща перцето и се започва неговата игра,нищо ,че тези с хилките си имат други планове за неделята.Това е неделя,хора.Тя се случва както си реши.
Прибирам се.Най-добре ще е да се прибера.Пресичайки любимата ми пешеходна пътека,си помислям,че ако те видя ще си събуя обувките.Защото ако те видя ще искам да ти кажа здравей.А е по-добре да не те виждам.Мразя да натежават разговори между нас.По-добре да си сваля обувките.Да чуя твоето ти си луда.Да съм луда и...И да ми стига лудостта.
Виждам те.От достатъчно далече,че да е мой избора дали да ме видиш и ти.Избирам да не ме видиш.
Но вече съм боса.

Как се отказах от музиката

Софийското време е в криза.Вечер всичко става в жълто.Като нарисувана картина във всички цветове и накрая художника-финалната му щриха,неговия си почерк е да удави всичко в жълта мъгла.
Излизам от четене.Колкото повече човек слуша и чете ,толкова повече му се иска да пише.
Причините са като започнеш от това,че смята,че може по-добре и завършиш с желанието му той да е отпред,него да снимат,заради него да са дошли.
На четеното отивам с приятел,който се е изнервил много на неговите си обстоятелства.Аз усещам леко зараждаща се жажда за живот и дишане и смисъл и не искам да бъда много съпричастна към неговото пропадане.Всеки си е сам в ямите,които си копае.Независимо колко го обичат тези около него,колко искат той да бъде наред.Няма такива.Всеки сам и толкова.
И добре че.Че после ще има да се срамуваш на безсилието си.Бъди си си сам свидетел и толкова.
И без това сам се съдиш.

Човек като слуша градски истории времето минава бързо.И въобще не ти трябва компания.Понеже всяка история ти звучи като нещо,което си преживял.Защото знаеш това за лилавата усмивка.Твоята също е била такава.Знаеш ги спонтанните подаръци-небета и звезди,които правим на непознати хора.И те са най-прекрасните,защото не ти струват нищо освен малко въображение на момента.И си импулсивен,дори да не си.
Тръгваш си твърдо решен да вървиш само по малки улици докато стигнеш до Народния.Не си пускаш музика.Има ги само твоите мисли.Без сам да си насаждаш чуждите настроения.
Стигаш до Народен и виждаш,че е празно с хора.Т.е. има хора,но не само,че не са твоите познати,но не са и хората,които отиват на Народен.Това не е стадион.
А пейките са толкова близо една до друга,не за да подслушваш чужди разговори ,а за да може като сте повечко да седите все пак близо един до друг.
На Аксаков виждаш мъж в син суитчър.Лицето му ти се струва познато,обича синьото,отива му.Актьор е.Спомняш си как направи един тест в училище за 15 минути,за да стигнеш на време за постановката,в която го видя за първи път.Помниш ,че ти спря дъха от светещите му очи.Ангел се казва.И това му отива.
Минаваш по Добруджа.По тази улица нямаш спомен с него,радваш се много,чак ти идва да се обадиш на тези от общината и да им обясниш да сменят името на улицата с неговото...какво,защо с неговото?!...Вече си до Лорка,тази жена стои на мястото,на което ти стоеше една зима ,и се смее на шегата на нейния си,пък ти на това място като беше си гледаше нервно в краката,докато той си даваше запалката на едно пушещо момиче,пък то и валеше.Сняг май.
Детска тениска сложена на едно колче.Много ти се иска да си я вземеш за спомен.Ако сега вървеше с някого щеше да я вземеш и после щяхте да си разказвате "Помниш ли онзи път като намерихме синята тениска на улицата?".Е да,но си само ти с лекото желание за живот,така че тихо,кротувай,тази тениска не ти трябва.
Преди не крадях знаци и колчета.Само снимах.Виждах нещо и си измислях историята му.И ми беше хубаво и важно.Нищо,че само аз си ги харесвах.То и сега само аз си ги харесвам.Другите натискат бутончето отдолу понеже най-често искат да изчукат човека на снимката.
Минавам покрай къща с красива фасада.Със сигурност съм се опитала да вляза поне веднъж и да ползвам стената за фон на снимката.Тогава мислех,че е важно.Сега знам,че имат значение само очите на снимката.То е опит за разговор.Между това,което те ми казват и това което аз искам да чуя.Щракване между искам и няма.И после се разбрахме-лайкове,за да те чукат.
Сградата до Мухоморка.Гледам балконите и съм убедена,че ако някой излезе на тях в следващата секунда ще е в двора си.Под балконите има наредени дивани и възглавници.Хората мислят за падането си.
Надпис fuck school,make art.Трябва да го снимам.Оглеждам и виждам нарисуван череп близо до надписа.Докато заставам на достатъчно разстояние,все пак снимам с телефон,покрай мен два пъти минава един човек.На връщане вече се усмихва подигравателно.Ама аз пак имам желание да снимам и да дишам и въобще не ме интересува ти с твоята дядова практика и ръчните ти настройки какво може да направиш.
Аз дишам.
Другото няма значение.

Живей докато си млада.Аз на младини носех обувки на 12 сантиметра ток,тогава така се ходеше.Сега нося мъжки обувки.
Госпожо,как да Ви обясня,че съм мъртва отвътре?
Че душа нямам.Извадих я,нарязах я върху една тетрадка,заедно с една роза,преди 6 години.След събрах парчетата и ги сложих в кутийка от воблер.Оставих я да изсъхне и душата,и розата.Две години по-късно,т.е. преди четири години те видях.И умрях за втори път.Тази,изсъхналата душа умря отново.Как стават тези неща не знам.Нали съм котка,поне 9 живота ми се намират явно в задните джобове.Хубаво.
Изсъхнала,мъртва,втори път.
При всяка наша следващата среща умирам.Повече и повече.Това явно няма таван.Като заплатата,която ми обещават.Всъщност колкото сама си изкараш.Та и с теб е така.Колкото пъти издържа да умирам.
Деветте си живота ти ги подарявам и отивам да намеря още девет.