лъжа е
всичко, което някога си помислял и казвал
дори да е било истина към някой момент
последствията от него
се приравняват
на шибана лъжа

истина е само
морето
пясъка
смеха
музиката
луната
китарата
огъня

всичко друго е лъжа

хей, мечтателко! не се мръщи на ноемврийското слънце.не търси сянка.нямаш нужда от очила.
затвори си очите и си представи, че вятъра всъщност е морския бриз. а това, в което тънеш не е кал, а  горещ пясък.и ще видиш, че точно толкова ти трябва, за да повярваш, че животът е прекрасен.

забравяме се
оставяме се
до тази река
изоставяме се
в тази междуселска
маршрутка
изгубваме се на
този язовир
казваме си
сбогом
на тази пейка в
Заимов
или в тролея
по пътя
със съобщение

няма ни вече
изтриваме се
не се помним
няма ни

никога не сме се срещали

искам да помня лицето ти
да помня танцът на миглите ти
докато сънуваш принцеси
искам да чувам смеха ти
да броя глътките ти кафе сутрин
да гледам как работиш и после как играеш
да изгледам
всички филми с теб
да ми правиш чай и да ми купуваш лукчета

искам

но не помня вече
как целуваш
как липсваш
как пееш
как летя
с теб

не помня


паднала съм


отдавна.

Любовта на хора, които искат да ме притежават само, за да ме изложат на етажерката си при останалите си сувенири, не само, че не ми трябва, но дори не ме ласкае.

замерва ме с чаши
но винаги внимава
да не ме уцели
избухва в плач
за да се доближа до нея
а тя да забие
нокти в месата ми
и да съжалява
не за избора си
а че по кожата ми не остават белези

аз излизам
винаги в седем
отивам на лов
търся си най-обикновени жени
след които никога
не бих се обърнал

оставям ги да ме напият
за да ме изчукат
...


не, не
шегувам се
аз винаги закъснявам
а нея...отдавна я няма.

Опитваме да се забавляваме. Чували сме, че в петък се получава най-добре. Някой ни е споменавал, че трябва да изпием света, за да се получи. Идва петък . Специално се обличаме по този повод, дрехи от секънд хенд, защото е модерно да сме еко, прическа, обувки, грим, ако сме дами. Тръгваме. Не става дума за чалгата. За нашите си говоря.
Пием света докато гледаме поредното представление, което не разбираме, не защото сме толкова глупави, а просто защото няма смисъл в това да гледаш как мъж и жена лежат на земята, мажат се с червена боя, а около тях се разхожда патица. Обаче ние го обсъждаме после в някоя дупка-бар, в която пием червено вино във водни чаши, за да можем да понесем човека отсреща с цялата му превзетост и суета, която се усилва от алкохола. Която суета и превзетост е и наша собствена, иначе не бихме били с него. Та забавлявайки се, пиейки света, отивайки на изложба, която не ни интересува, но е важно да покажем там новото си червено червило или новото си старо колело, да пием безплатно и да ни снима фотограф, който мрази всичко и всички, смята, че е най-велик, затова не работи, затова е арт, затова е независим. Та той ни снимка, ние сме във възторг и той е, но това е, защото сме пияни отдавна.
Отиваме в поредната дупка, за да слушаме поредната бездарна група, която видиш ли изразява себе си, ама един верен тон не може да изпее, да изсвири. Истинското изкуство е да си останеш неразбран... Изкуствен да съм, нещо такова, ама ние се забавляваме, танцуваме даже.
Поредната спирка е някой таван с актьори и писатели, за да се къпем там в егото им, в празнотата на душата, която крият с цитиране поне на Шекспир, което звучи толкова лицемерно, колкото и цитирането на Паулу Коелю от манекенка, ама нали сме арт, наздраве!
Без алкохол тия неща не се издържат. Без алкохол не би си тръгнал с този човек. Не би се целувал с него само и само да му затвориш устата, понеже от този безсмислен поток от думи ти идва да му подариш 15 минути слава в утрешния вестник, на първа страница със заглавие, от което капе кръв. Без алкохола не би се събудил в леглото му, между чорапите му и домашния любимец.
Сутринта отваряш очи, боли те всичко, не искаш да си спомняш, искаш само да се прибереш и да не се забавляваш никога повече.

На 4 съм. Дете съм. Научила съм се да ходя. Пък сега тичам. Зелена поляна от тук до края на света, небето е най-синьото, естествено. Тичам, тичам, не усещам никъде болка, въздухът ми стига, по-бърза съм от вятъра. Имам чувството, че аз въртя Земята, въпреки че, на тази възраст най-вероятно не съм знаела, че Земята се върти. Тичането си има посока, нищо, че съм на 4. Тичам към едни дървета. Нещо като есен е, слънчево и почти топло. Дърветата са няколко на брой. Едното е окапало вече, няколко са с пожълтели листа. Има едно в средата, което е зелено. Ама е толкова зелено, колкото дори не е през късната пролет или ранното лято. Тичам към него и се чудя то защо е такова. Защо промяната идва на едни места по-рано отколкото при други? И каква е разликата, ако дойде при нас първа, а не последна, като накрая резултатът си е храна за червеите.
Внезапно падам.
Децата не си мислят такива неща.

От името ти боли. Боли, когато случайно го видя някъде написано, понеже все някоя улица, къща, училище, село се казва така.
Боли, когато го търся в телефонния си указател, въпреки че отдавна е изтрито. Боли, когато го видя случайно из фейсбук.
Но това е нормално. Това е ясно.

Обаче.
Боли и когато не го виждам. Боли когато сядам в кино салона, в който сме били с теб няколко пъти. Боли, когато ти не си там.
Боли, когато знам, че няма да дойдеш.
Боли като не те чувам.
Боли и като те чувам.
И като те мисля. И като те сънувам. И като отивам на концерт на група, за която ти си ми казал.
Все боли.

Боли, когато се качвам в такси.
Боли и когато таксита ме подминават.
Боли от влакове, автобуси, коли, които са в твоята посока. А когато не са пак боли, че не са.
Боли от хартиения плик в шкафа, в който има подарък за теб.
Боли от шала ти, който нося, който пък мирише на парфюма, който купих за теб.

Боли постоянно.

душата трябва да се калява
като я оставяш
гола боса
оголена
но никога разголена

чист ром
отива много на смеещите ти се очи
слънцето се е скрило в теб
и добре че
душата ти е огрявана
и няма място за студ и тъмнина
в теб
и добре че
оставам без дъх от смешката ти
добре че
мога да тичам,да си тръгвам
добре че
мога да те пиша и да те обичам
с всяко спиране на въздух,химикалка,
прескачане на ред и сърце
че ако трябва
да разчиташ
на тази до теб
си
оставаш
изгубен.

*това се пише в понеделник,когато Тея Денолюбова пише следния статус
Преподавателят ми, съвсем небрежно: "И тази реклама ми донесе още едно злато в Кан, но това не са важни неща, по-важното е, че беше благодарение на жена, на Емануела, заради която исках да я направя". Ей така.

След мълчание,
преживяване
най-сетне събирам
сила,
смелост,
кураж
да чуя гласа ти.

Изтрила съм номера.
Намирам визитна картичка
и под уличната лампа
заради липсата на луна

успявам да те набера.

Часът е късно,
но никога не е твърде късно
за неща, които си струва да кажеш,
нали?

Най-търсеният номер дава
свободно.

Сутринта идва събуждането
и опитът
да не припадна

и борбата
с това защо те набрах.

Надеждата, че съм объркала
цифрите.

Защото е обяд,
а ти все още не си върнал
обаждането.

Телефонът звъни.
Незапазеният номер
от снощи е.

Не вдигам.

Понякога любов е
да пропусна повикване.

понякога се стряскам в съня си
че те няма
и скачам инстинктивно
поглеждам и те виждам
равномерното ти дишане
е най-хубавия звук
обръщам се към теб
свивам се на кълбо и
гледам клепачите ти, миглите ти
не искам да те будя
страх ме е да те докосна даже
мисля си че ще усетиш
колко силно те мисля и ще се
събудиш
а не искам
спи си
започвам да си представям слънчева сутрин в оранжева стая
куче,което драска по вратата, защото иска да излиза вече
малки крачици,които му отварят вратата а после
изтичват на топло между мен и теб
ти си събуден вече
но няма как да се сърдиш
това ти е любимото събуждане
така се унасям и заспивам

на сутринта ме буди
алармата.

защото от думи няма смисъл 
когато въпреки че са подредени точно 
никой не ги чете или ако ги чете 
не ги разбира 
от такива безсмислени неща се пази 
защото е голямо геройство
да броиш песъчинки в сахара 
но какъв е смисълът

Боян Пенев до Елисавета Багряна

Мила Лиза, нямам никаква охота да пиша писма. Какво бих могъл да ти кажа дори в най-дългото, най-подробното писмо? Само това, че те обичам много, че не съм те забравил и не ще те забравя, че сега те обичам все тъй силно, както и преди. Но бих ли могъл с обичта си да намаля мъката ти?
Искам да те видя, да бъда с тебе насаме – не за да ти кажа нещо особено, а така – да те почувствам отблизо. Това желание страшно ме измъчва. Толкова много искам да те видя, че започвам да вярвам в чудеса, очаквам нещо невероятно, невъзможно. Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.
Мъчително ми е да живея в тази действителност. Не се срещам с приятелите си не защото предварително съм взел някакво решение, а защото не мога да ги понасям. Обикновено стоя в къщи затворен, работя – мъката ми не позволява да се съсредоточа. Често чукат на вратата ми – ала никому не отварям – не ми се приказва с никого.
Искам да ти кажа – с М. избягвай да разговаряш за мен и за нашите отношения. М. носи със себе си някаква отрова – възможно е разговорът с нея да те измъчва – а аз не искам да се измъчваш, когато мислиш за мен. Искам само едно: да ме обичаш – и таз твоя обич – както и моята – да ти носи само радост – не да убива, а да закрепя вярата и волята ти.
Не се отчайвай – не губи равновесие – бъди силна. Предпочитай да страдаш – а не да се унижаваш. Знай, че навред, във всичките ти пътища съм с теб – нито за миг не те оставям сама в мисълта си – вярвай: ще мине време, ще бъдем отново заедно, ще забравим всички сегашни тревоги и неприятности.
Все си мисля как и де бихме могли да се срещнем сега. Имам впечатление, че всички ни следят – даже и нашите добри приятели. Едни от тях се изразили за нас: „Искат да ни заблуждават”.
Приятелите по никой начин не искат да бъдат заблудени – не искат даже за миг да си затворят очите. Ще умрат от любопитство, но няма да се успокоя, докато не разберат какво става помежду ни. И това ще мине. Ще остане само хубавото.
Моето измъчено дете – целувам те много, много. Не ме забравяй и не се отчайвай.
Tвоя Боян
Ноември 1925 г., четвъртък


Писмото е публикувано в книгата на Катя Зографова "Играещата със стихиите. Елисавета Багряна ", издателство "Изток-Запад"

очите ти , кафяви магнити,

които забравих да закача на хладилника си.

Трофеи не ми трябват.

Оставям ги на мястото им.

Да привличат други,

а аз да стоя отстрани,

с чаша, чисто го пия

голямо,без лез

Да гледам

как се стопяват те

в канелата на погледа ти.

Как се разтварят в парата

на топлия шоколад,

на историите ти

за героичното минало на дядовци,

от които ми се ще поне малко

да си попил

и за цялата сила и твърдост,

с която сменяш пейзажи,градове,жени.

Някои неща са достойни за уважение.

Поезията е в Студентски град
Седи в общежитието с Цеца и танцува сиртаки
Поезията пие преоценена водка,която разрежда с най-евтиното бяло вино
Поезията пътува в 94 когато някой говори за наръгване с нож
Поезията пикае в химическа тоалетна
Докато аз й държа цигарата
Поезията върви до мен, а аз вместо да летя крия охльови
Поезията понася досадната охрана докато аз падам в локви
Поезия е когато лудите на Лъвов питат колко е часа
Поезия е по стълбите на подлезите
Поезия е под зелените светофари
Поезия има и е навсякъде
Когато
Говориш
Ти.

пяната на дните
солта на дните
солта в очите

посоли
и да ти е
сладко.

Главоболие
липси
болки в гърлото,
защото ти не чуваш гласа ми.
Липси,
главоболие,
отвращение
от хора все искащи
и все недаващи.
А в животът има и друго.
Има недели с чай и джаз,
има недели с хубави филми
и ром
има недели,
в които те има теб.

А тази
не е такава.

Еднакво подредени са и белите листове

И надписаните

В папки

Готови

Да бъдат използвани

И ти така подреждаш всичко около теб

Готово за използване

Хора,вещи

Аз в хаоса по лесно

Се намирам

Се ориентирам

И ако мога да чупя часовници

Със скоростта с която ти чупиш сърца

Най вероятно времето отдавна щеше да е спряло

Като в онези сутрини

Малко преди ти да се събудиш

За да ме целунеш по челото

А аз

Бъркам оранжевата стая

С дом на слънцето.

онази глътка чист въздух
от която те заболява тялото
защото като удар в слънчевия сплит
разбираш че досегашното ти дишане
е било безсмислено
щом си вдишвал клишета лъжи
и така след тази глътка
ти спира дъха за малко
за достатъчно
и после обезумелия ти поглед търси още и още
докато ти си във вакуум
измъкване няма,сизифе.

в поля от лавандула
губя те
тичам,почти те настигам
протягам ръка
за да те хвана за рамото
да те обърна към мен
така да те целуна
че да падне небето
протягайки
се спъвам
в неувереността си
падам
чупя носа си
който ти толкова харесваш
ти се обръщаш
смееш се
на метър от мен
хей,стига си ме гледал така,идвам
ставам
и тръгвам пак

всичко се повтаря
в поля
от лавандула.

твоят дом е навсякъде
където си и ти
носиш уют
с космите в канала
с неизмитите чинии
с празните бутилки
с топлия чай
с бисквитите
с домашното сладко
с теб
навсякъде е дом.

изпадане в безвремие на усмивки
някога били твои
сега са на всички
тук е така
в живота е така
другото е пепел и прах може би
не,нали се имаме сега
на покрива на София
удряме се във Витоша
и за повече от повече
няма нужда.

усещам очите си корабокруширали 

и няма как да е иначе

въздухът е тежък, опияняващо тежък

аз не го вдишвам

той ме настъпва, мачка

чупи костите ми
206 пъти този звук
необратимо
да напомня
след теб не е същото

откакто в очите ти се отрази

"Добре дошли в София".

от мен до теб са три думи и половина
а аз така и не се научих да запомням
че думите се помнят
че думите обикновено имат повече сила
отколкото аз се сещам

На мен ми стига

Да ме попиташ кога ще танцуваме

Стига ми

Да ми кажеш

„Хей,Мария”

И да ме целунеш по челото

Ей толкова лесно се влюбвам.

Сигурно не съм първата, нито последната, която ще избере Елин Рахнев в тази инициатива, но това за мен е всичко за любовта, което може да бъде изразено с думи и ако се обича с по-малко лудост, значи не се обича правилно.

КАНЕЛА 6
Елин Рахнев
Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само
тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си. Само тогава
мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да
прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен,
полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е
интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш
трамвая в село Рударци. Това е да тананикаш Шопен в
магазин за колбаси. Това е няколко пъти "Смърт във
Венеция". Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.
Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз - един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.
Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз
един на последно раздаване. Аз - PR на аутизма и Цветаева.
Аз - дистрибутор на винилово щастие. Аз - юпи от 18. век...
За какво ти бях изобщо.
Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква
глезотия. Нито творческа сентенция. Нито аристократичен
модус... Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от
мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в
чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още
нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам
сецесиона, хубавото, чучулигите... Позитивното в новите
поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост,
суб ме боли. Това е армани на болката. Това е "Болка,
Болко-о, Болчице..." от А.Г.
Оттук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг
и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов.
До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от
жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за
зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и
функции. Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз - който направих всичките си творчески планове около
трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти...
Сега изобщо на кой свят съм...
Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред
общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна.
Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна
сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща.
Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията.
Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд,
търт хенд, другото е Томас Ман без "Смърт във Венеция",
U2 без Боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е
началото и краят на поезията. То е избрано от Уитман
до днешните пишещи братя.