"Не знам какво е това, което кара някой да те обича, но каквото и да е, то е единственото, което е от значение – няма ли го, не можеш да го създадеш нито с доброта, нито с щедрост, нито с каквото и да било."

С.Моъм, "Души в окови"

Докато чакам обаждане

ми се вие от болка.

Имам нужда да успокоя душата си.

Аз.Ти.Тя.Той.
Мой.Твой.
Наш.Ваш.
Техен.

Когато човек започне да учи даден език,едно от първите неща,които му се преподават са местоименията.
Когато успееш да ги научиш започваш да градиш изречения с тях.
Така е ,когато учиш език.
В животът обаче.
Животът също се опитва да те научи.На разграничение.Между теб,него,тях.
Колкото по-бързо научиш,толкова по-добре за теб.Защото ще може да преминеш към следващия.Ти ще се чувстваш по-добре.Защото ще си имаш един въпрос по-малко.
АЗ обаче.Не мога да разбера разликата АЗ и ТИ.И защото не мога да я разбера,винаги ти влизам в положението.Понякога толкова много,че чак ми става неудобно за държанието ми.
После.
Как да кажа на нещо МОЕ при положение,че всичко през цялото време сменя собственика си.
И малкото лични неща,които имам като желания,страхове,мечти се оказва...оказва се,че някой друг също мечтае за теб.Също се страхува,че може да те загуби.Също те иска.Някой друг също се притеснява за семейството си.Някой друг също се страхува,че може да загуби зрението си.И че заради подобно нещо няма да може да снима.Също мечтае да бъде щастлив докато снима.Да снима докато е щастлив.Да диша докато снима.И да не диша.От щастие.Някой друг също има желание да пътува,да преживява нови и нови неща постоянно.Да си руши и да си създава.
Та.
Като не мога да дам ясно определение на дадено нещо.Не мога да продължа със следващия урок.
При такова положение...отивам да си уча местоименията.

Сърцето ми те иска,търси те душата ми.

Брои ли се за изненада,когато знаеш какво ще се случи.
Без някой да се е издал или нещо такова.
Просто ти си знаеш.
Излизаш с ясното съзнание какво ще се случи.И опитваш да подготвиш реакцията си.
Но не можеш да я подготвиш.
Не можеш да опиташ да я изиграеш.
Не може да започнеш да се смееш.
И да говориш.
Защото си опитал да направиш нещо.
И в следващия момент не остава нищо от твоите опити.
И от твоите представи за другите хора.И не остава нищо от вчерашните ти мисли за друг човек.Защото,тези вчерашните ти мисли не са били истински твои.Те са били някакво желание,уж.Изкривено.Да продължиш напред като се върнеш назад.
На теб наистина си е искало да ги изпитваш.Казал си си,че не просто така ще бъде по-добре.Казваш си,че сивото е по-заслужило.Яна.Мислех да напиша името му.Но няма.Ти си знаеш.И докато мислиш,че е по-заслужило стоиш на любимата си улица и гледаш с надежда,очакване,досада дори.И казваш на Тони,че пак имаш чувства.И после се качваш в колата.И в устата ти горчи.Защото някъде,достатъчно навътре си знаеш,че не е точно така.Че би било хубаво,но не е така.
И в момента имаш безумно огромно главоболие,но се радваш още толкова безумно,че пишеш тук.А не на него.
Толкова обичаш улиците вечер.Защото ги няма огромните тълпи хора,които толкова ти пречат,натоварват те.Всеки лекува демоните си както може.Така каза Иво.
И.
Изненадите.
При всяко.Докосване.
Чувството.
Смърт.
И
Възкресение.

пък то времето си остава отпечатъка върху всичко.

Косата.Кожата.Шанел.Топлината.

already im burnin.

Une photo ? C'est l'instant qui s'arrête, les sentiments qui demeurent et la vie qui s'en va.