Въртенето в кръг се явява единственото движение напред.

Как се заявява любовта, кой точно е актът, който те остава напълно убеден, че това е тя, кога всичко останало се успокоява, кога намираш вътрешните си демони седнали удобно, прибрано,
кога се превръщат в най-кротки ангели?
Когато въздухът ти се струва смислен само, ако е споделен?
Кога всички останали, всички предишни и бъдещи вече не те болят, не те и интересуват, просто съществуват като всичко останало на този свят, но вече наистина за теб нямат никакво значение?
Колко пъти може да ти се случи това? Колко пъти може да бъдеш в рая, има ли лимит на посещенията?
А душата се бърка после, като се върне към нормалния ред. В постоянен бяг отново търси и търси, припознава се, кълне се даже, че този път е по-рай от предишния.
А не е.
Непрежалимото затова е непрежалимо.
Едно и също нещо души, душало те е и най-вероятно никога няма да се промени. Защото това, което те души, те и изгражда. Променя. И после никога повече не си същия. 

И всяко тръгване е ново завръщане.

Друго няма.

всяко тръгване е
ново "аз съм тук"

всяко тръгване
не е забравяне

всяко тръгване
е ново

търсене на теб

ново намиране
на нещо много
подобно