Винаги ми е било малко тъпо, че никога не съм получавала писма по пощата. А съм пращала не малко. 

Равносметките би трябвало да се правят всекидневно, а не веднъж в годината. 

Всъщност аз имам едно получено писмо. Не беше в пощенски плик, а в бутилка от ром.

19.08.2012г.

Драга Чачи, тъй като плямпането е далеч от говоренето и драскането, по-малко прилича на писането, ще бъда търпелив и внимателен в избора си на думи. Защото по-трайно е написаното, а казаното лесно се забравя. Преди време си говорихме за влиянието на книгите. Как прочетеното променя езика, с който си общуваме и мислим, а тези две неща влияят и върху животите ни. Не спирай да четеш! Моето най-искрено пожелание, рано или късно ще се осъществи. Такава ми била съдбата... Нека твоите думи бъдат подплатени с достойни дела. Така ще бъдеш по-близо до себе си, а и добър пример за околните.

Ще ти пожелая и друго, не спирай да се учудваш на нещата, с които ще те срещне животът. Защото така ще съхраниш себе си и способността си да се трогваш, защото в тази способност си проличава добрия човек, а да си добър човек, ще бъде все по-трудно.

Ти не се предавай пред трудностите. Аз ти ги пожелавам, защото преодолявайки ги, ще вървиш по-уверено към това което заслужаваш, а ти заслужаваш само добро.

И за да не ти досаждам повече, защото знам, че добрите вицове са късите такива, а убеден съм, същото важи и писмата, ти пожелавам да се влюбваш във всеки срещнат човек! И не се страхувай да мразиш също. И двете идват от сърцето, омраза и любовта стоят на едно и също място. Но да обичаш си заслужава повече, защото само така злото не печели. А злото не е нищо по-различно от човек, който не е обичан. И най-главното - обичай себе си!

Иво.

Докато вървеше към училище,
момчето написа с тебешир
на стената
"най-добрият ми приятел
е времето",
продължи, тичайки след
най-добрия си приятел.

Веднъж от толкова бързане
падна и си счупи крака.
Времето тогава спря

и си отиде завинаги.

Момчето порасна,
престана да вярва в
най-добри приятели.

Беше се научил,
че той придава стойност
на нещата,

а не времето,

както всички твърдяха,
тогава когато
не искаха да
понесат отговорност

за изборите
си.

Обичал си с цялото си същество, с всеки сантиметър от себе си, с всяка мечта и надежда, вяра. С всичко си обичал. После обаче най-голямата ти, най-важната ти любов си тръгва. И това е най-хубавото нещо, което може да направи за теб. Защото трябва да успееш да се събереш и да продължиш да живееш. Аз тогава започнах да живея, изграждам вкусовете си, посоките си, интересите си, вървя. После, да минат години, въпреки че са само две, на теб да ти се струват като двайсет, да се чудиш дали въобще някога си познавал този човек или цялата тази работа не е била плод на въображението ти. Да чуеш гласа му по телефона предния ден и да се разтрепериш целия, защото това е реалност. И да се чудиш дали въобще си се променил за цялото това време, този въпрос те измъчва, не знаеш как да си отговориш, чудиш се дали да останеш на мястото за среща или да се прибереш разбит във вас. Но решаваш. Да останеш, да видиш, защото как така би пропуснал, ако не видиш... И се срещате. Срещаш свой стар приятел. В началото е странно, непонятно даже, в нейно присъствие, тя брои думите, сричките, всичко. Но това не променя красотата на момента, не променя обичането, нищо и никой не може да ти вземе това обичане, никой не може да ти докосне страстта. Никой не може да ти отнеме това, че знаеш, че когато обели мандарината ще каже витамини по онзи негов начин, по който ти го е казвал, когато ти е приготвял закуска. И всичко е много хубаво, Защото нищо не е необратимо, нищо не е изгубено, когато е било истинско, от душата.

Пристъпваш бавно,
знаеш за опасността.
Взел си предпазни мерки -
казал си къде отиваш.
Носиш карта, компас,
подготвен си за тъмнината,
за дълбочината.

Но в човешките дълбини
можеш да се удавиш.

Става почти неусетно,
дори не разбираш.

Удавен
продължаваш надолу.

Метафора е разбира се,
но след нея нищо
не е същото.

Човекът вика дръжте човека
и така се завърта едно колело,
в което от лъжа към лъжа вървиш,
и няма вече нищо човешко,
и нищо животинско,
нищо не е останало.
Само кръв
и слепота.

Въртенето в кръг се явява единственото движение напред.

Как се заявява любовта, кой точно е актът, който те остава напълно убеден, че това е тя, кога всичко останало се успокоява, кога намираш вътрешните си демони седнали удобно, прибрано,
кога се превръщат в най-кротки ангели?
Когато въздухът ти се струва смислен само, ако е споделен?
Кога всички останали, всички предишни и бъдещи вече не те болят, не те и интересуват, просто съществуват като всичко останало на този свят, но вече наистина за теб нямат никакво значение?
Колко пъти може да ти се случи това? Колко пъти може да бъдеш в рая, има ли лимит на посещенията?
А душата се бърка после, като се върне към нормалния ред. В постоянен бяг отново търси и търси, припознава се, кълне се даже, че този път е по-рай от предишния.
А не е.
Непрежалимото затова е непрежалимо.
Едно и също нещо души, душало те е и най-вероятно никога няма да се промени. Защото това, което те души, те и изгражда. Променя. И после никога повече не си същия. 

И всяко тръгване е ново завръщане.

Друго няма.

всяко тръгване е
ново "аз съм тук"

всяко тръгване
не е забравяне

всяко тръгване
е ново

търсене на теб

ново намиране
на нещо много
подобно

към теб.

да обичаш ад

да го срещнеш с всичките му девет кръга
да влизаш, излизаш, да се настаниш всъщност
в ада
да привикнеш към температурата, към атмосферата
като цяло
и не само това,
а всеки ден да чакаш с нетърпение, с обичане
с разбиране, с нови шепи влюбване

всеки час да се градиш и разрушаваш
понякога да губиш смисъл
но никога посока

Щастието има различни имена.

Помислям си, а после
отново се задъхвам само
когато произнасям твоето.
Провалям се в опитите
да крия усмивката си
когато си наблизо.

търся и събирам
а какво точно пропуснах
ако сега се впусна в бяг
ще се размина ли с теб

свободата
доверието
изборът да вярваш

в синьото небе на другия
в поправянето на крилата
при необходимост
при поемането на въздух

в слънцето на другия
в буриите и въпреки тях
най-вече винаги въпреки

в едно просто обичане
което не се нуждане
нито от обяснение
нито от
отговор

по кожата с нокти дера името ти, абстиненция
махвам с ръка понякога, понякога искам да тичам
и никога повече да не те срещам
виждам, да забравя, че някога те е имало
мисля си го, уверено даже,
и в момента, в който си тръгнеш
в момента на извиканото чао
светът свършва
спира да се върти
очите ми стават реки
въздухът не ми достига
така значи било
задушаването така изглеждало
такъв вкус имало
тогава тъгата сяда
върху мен
изпълва ме цялата
чувството за безвъзвратна изгубеност
прекратяваш
със
здравей

да стъпвам на пръсти
когато минавам през настроенията ти
да не трясвам прекалено силно вратата
да не събуждам демони
а ако случайно това се случи
то да ги успокоя
подредя


да слушам внимателно
да отговарям нежно, разбиращо
разбира се придружено с усмивка
да изпълнявам преди да си помислил
да

пиша точките
ти ги свързваш
какви контури
вселени
погледнато от правилния ъгъл
не сме от прах
от вятър не са мечтите ни
и светът е възможен
както го пожелаем

малки ревности
въртя из пръстите си
целя те с тях
призната слабост
половин слабост ли е
когато се спъвам в несигурности
ти закачам някое друго
лошо настроение
после съжалявам обикновено
колко съм глупава си мисля
някои места са просто
нужните гари
през които
минавам без да искам съвсем.

Думите казват обидно малко,
обидно недостатъчно,
намеренията също са сухи илюзии,
събрани в касови бележки,
но дръж се, о,
дръж се здраво,
идват действията.
Заливат те като цунами,
и докато се опомниш
вече земята се разтриса,
нищо от стария свят
не остава, нищо познато,
вече имаш нови сетива,
нови хоризонти,
честито и браво
това се нарича

пълно щастие!

Поезията ми мести маси, разлива чаши с кафе, ритайки ме в корема. Краде от съня ми, от времето ми изобщо, удря ми шамари на публични места, после се извинява тихо, скришно, нежно дори, понякога ми се подиграва дълго и все пак аз като луд за връзване, последния останал и пазещ спомена за Дон Кихот, все тичам към нея, вярвам и се моля само на нея; колкото повече се приближавам, толкова повече тя се отдалечава, една химера, няма време и пространство; аз вървя в полусън, забравям да ти кажа, че поезията си ти.

миризмата на буря изтрива всичко наоколо
летят забързани пухчета от дърветата
като закъснели писма или подаръци
или като закъснели хора
за сватба или за погребение
просто като някой закъсняващ
който подскача от крак на крак
и се чуди как по-бързо да стигне
до края на света
да стигне до
нова истина
да стигне, да е
но не е
край няма
края го няма
а истината
отдавна е
погребана.

а как съм приемала всяка твоя дума за единствена истина
как съм се кълняла до побъркване, че е така
че това е реалност
в която освен че вярвам
живея и щастливо

градушка разцепва главата ми,
облизвам кръвта,
колко сладко обичане.

прашинката в окото,
която намества фокуса
е индианското ти име
ти, танцуващия с вълци
спящ по дърветата,
целещ мечтите със звезди,
не забравяй, че
най-дългата ти професия е
свободата.

Вървя, а тротоарът трепери от минаващия трамвай, като малки земетресения, точно на каквото приличат мислите ми, когато оформят името ти. Как успяваш да минеш по улицата веднъж и така да я деформираш?


За теб да бъда черешката на тортата. А после да се катеря по стълба, защото страхът ми от падане е свит на топка в задния ти джоб, и да бера череши,с дръжките. Да цапам бели тениски с червени пръсти. И да оставам чиста колкото дете. Следобед да мажа филия едната половина със сладко, другата-с теб. А нощите да са с много звезди. В които се пожелаваме.

не знам кой и как нарежда небесния пъзел
но винаги парчето е точно толкова голямо колкото
мога да преглътна
а радостта и щастието са на тънката граница
между безкрайната шир и полудяването
и се моля винаги да е така
планове нямам
само желания какво искам да правя сега или след малко
затварям очи и мечтая за лятото
което винаги ми се струва толкова безкрайно преди да започне
а после продължава колкото едно мигване срещу
слънцето
животът, любимото, безкрайното приключение
и благодаря че дишам, че мечтая
всичко друго ще бъде наред :)

светкавици да ти осветяват пътя
гръмотевици да са действията ти
не забравяй прозореца отворен, защото
дъждът може и да не е нежен


рецепта за ползотворен май.

Защо едно намерение развълнува повече отколкото завършено действие?

Беше зима и лято,
беше всичко в едно
неопределено време,
което е и сега
и е било минало някога,
а после ще е бъдеще
зад ъгъла ще чака
или ти ще чакаш там.
Безчувствеността по върховете
на пръстите следствие от
природна аномалия;
може или да гониш или
да танцуваш с огън
и подръчни средства=

Тайната на това да
не изгаряш
е движението.

Тайната на това да
чувстваш
е тайна.

Като леко докосване, едва с върха на пръстите, смесица от... може би просто чистота и възторг, нежност.

Сутрините, в които не съм издържала.
Обличала съм набързо надеждата, че ще си на работа и съм пристигала малко след като работния ти ден е започнал.
Нареждала съм се за кафе и за внимание, в сутрините, в които не можеш да разбереш пролет ли е, лято ли е, есен ли е, и сезонът няма значение, има значение само твоята усмивка.
Усмивка, която, когато е искрена те пренася из синьото море, небе, а когато е фалшива те смразява.

Всяка снимка е обяснение в любов до теб.

Честит рожден ден, прекрасна моя!
За теб започва приключение или по-скоро то продължава. И идва най-интересната част, в която ще трябва да покажеш точно колко си ценна. На себе си, другите не са толкова важни. Битката си е за теб, в теб. Падане ще има винаги със сигурност, хубаво е да има гравитация поради прозаични причини като това например, че ако сме във вакуум няма да чуваме музика. Така че се усмихвай и се изправяй, с песен, с талант, с каквото решиш, само продължавай. Живей наистина, с всеки сантиметър от тялото си, обичай с цялата си душа и никога не забравяй, че разстоянията са измислица на скучните хора. Тези, които обичаш и те обичат, просто са до теб, по-близо отколкото ти до сърцето си. Край на света няма, а за моментите, в които ти се струва така, има джин. Париж винаги е добра идея.
Мария, до теб, обичам.

До теб усетих безкрайната шир, вдишах от свободата, сега тя имаше реални очертания, размери, можех да я докосна, тя можеше да ме обгърне, целуне, да ми се усмихне.
После.

Любов беше и е всеки път, в който те погледна. Винаги когато те няма, а те няма толкова красиво, по-често ми липсвай, знаеш ли тогава как светвам, знаеш ли при всяко разделяне, тръгване, се изграждам наново, от начало, за да бъда повече аз, за да мога следващия път повече мен да обича теб; на всяко тръгване се шлифовам повече; отивам да слушам музика, да говоря с хора, да оголвам повече от себе си, да забравям да поглеждам телефона си, да късам обувките си от повече истории, да броя звезди, да паля огън и да те усещам до себе си, всеки път, когато проведа истински разговор с някого, така че липсвай ми, за да знам, че чувствам и ме вдъхновявай, когато забравям, че съм пламък.

Или е така или ми се ще да вярвам, че е така, което в педите на абстракцията е едно и също.

А някой все говори истини,
а някой все не слуша.

Черно-бял филм, миналата пролет. Проявен, нарязан на малки снимки и подарен в книга, която демонстрира цялата ми несръчност, но за сметка на това - достатъчно обичане.

Понеделник сутрин, половин час преди осем по улиците е възможно да вървиш без да се дразниш на всеки а логичен човек, който спира по средата без видима причина.
Пред мен върви една жена, която много мечтае да бъде поне черна пантера. Мрежести чорапи от тук до края на света, нещо червено, за да показва, че желае да бъде желана. Между разбитите плочки е цяло чудо да успееш да вървиш с токчета, тя се клатушка от единия до другия край на тротоара. Оглежда се във всяка витрина или търси нещо в домашните потреби на ъгъла на Пиротска и другата улица, чието име не знам. По пътя към тигана, в който ще прави кюфтета и мекици, настъпва един бръмбар. Така го настъпва, че просто не му дава никакъв шанс, никакво право на избор, оставаш си тук, размазан, разтечен и се надяваш, че следващите, които ще минат, поне ще си направят труда да те прескочат, в твоя памет, в твоя чест.
Спокойно. Не си толкова важен. 

а дали някой говори сега с теб по телефона
дали те мисли в поезия
дали се чуди кои са най-красивите думи
за да ти ги подари
с панделка и уиски
дали бърза към теб
дали в мислите си пътува
постоянно към теб

дали те рисува навсякъде
дали римува името ти със
слънцето

дали те обича
както заслужаваш
когато
най малко заслужаваш?

Толкова често бягам от теб, през цялото време даже.
Пред хората заявявам, че си ти, че това е.
А когато заспиш или се правиш, че си заспал,
ставам на пръсти и тръгвам.

Учили са ме да не задавам въпроси, чиито отговори няма да ми харесат. Или аз сама се научих, не знам. Не ми трябват думи, за да разбера какво мислиш, за да разбера плановете ти. Думите не само не са ми необходими, но дори се явяват като нечовешка тежест между.
Между.
Дали е или не е бягство от реалността няма особено голямо значение. Не за друго, а защото всичко има срок на годност. И обикновено изтича малко след като е минала гаранцията и защо сега опростачваш, нали за чувства все говориш и мислиш, какви са сега тези.
Не чети въпросително, бойкот на думите, те дори не се опитват да изразяват.
Дори да дадат всичко от себе си, до последната капка мастило, завъртулка, ред, колкото и красив свят да изградят и разрушат, а после отново, няма значение.
Не се докосва и частичка от същината, която е вътре в теб, тази същата същина, която в момента е захванала и слепила гърлото ти, тази дето те рита в топките, тази дето...
И ако ти с твоята религия свобода ме изревнуваш, ако ти го направиш, то аз ще се пръсна като сапунен мехур, ще се откажа от всеки полет, от всяко падане и ново ставане, ще, ще.
Между.

Дамян Дамянов знае как се прави.

СРЕЩА

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

Айнщайн срещу Фройд

Понякога не искам да признавам пред себе си, че е възможно да те липсвам, да ми липсваш, да липсваш.
Тогава купувам репички, авокадо, лук и правя салата.
Сипвам си червено вино, пускам си Charles Pasi и пиша това.
Чета поезията на Кортасар и те намирам в нея.
Да обичаш е лесно, леко.
Оставам виното да оцветява устните ми. На мястото на твоите целувки.


"Първата среща с Хулио Кортасар е като първа среща с мечтано момиче, което съзнаваш, че нито можеш някога да разбереш, нито можеш някога да имаш изцяло. Просто природите ви са различни и няма как да има сливане помежду ви. Но това не пречи да я имаш тук, сега, за кратко и не съвсем истински, но пък страстно и възжелано, с лека болка отвътре и трепет в слабините."

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

Да бъде четено като въпрос

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза
Докосвал си ли
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Узнал ли си
узнал със всяка пора на своята кожа
че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е
трябвало да хвърлиш
трябвало е да оплачеш
и трябвало е да измислиш пак.

ПЕЧАЛБИ И ЗАГУБИ
Отново лъжа с лекота,
навеждам се респектиращо пред огледалото,
което оглежда само врата и вратовръзката ми.
Мисля, че съм онзи господин, дето излиза
всеки ден в девет.
Боговете лежат мъртви, един по един в дълги редици
от хартия и картон.
Никак не съм странен, дори за теб не съм
странен. Чувствам празнина, но е лесно;
барабан: кожа от двете страни.
Понякога идваш следобед, когато чета
неща, които успокояват: бюлетини,
доларът и лирата, дебатите
в Обединените нации. Изглежда ми
сякаш ръката ти ме реше. Не те учудвам!
Внезапно само нищожни неща ми липсват
и бих искал да ги търся: веселието
и усмивката, това потайно животинче,
което вече не живее между устните ми.


ПРЕДИ, СЛЕД...

Както игрите – плача,
както сянката – колоната,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
както ласката – ръката,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно,
макар и да няма следа, нито знак.

Mакар и да няма следа, нито знак,
както ласката – ръката,
парфюмът рисува жасмин,
обичащият предшества любовта,
но неизбежно
любовта надживява обичащия,

както игрите – плача,
както сянката – колоната.

Както ласката – ръката,
макар и да няма следа, нито знак,
обичащият предшества любовта,
парфюмът рисува жасмин,
както игрите – плача,
както сянката – колоната,
любовта надживява обичащия,
но неизбежно...


АКО ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯ

Ако трябва да живея без теб, нека е трудно и кърваво,
студената супа, скъсаните обувки, или, нека в средата на изобилието
да се вдигне клонът на кашлицата, лаейки ми
твоето деформирано име, гласните от пяна, и на пръстите
да ми залепват чаршафите, и нищо да не ми дава покой.
Затова, няма да се науча да те обичам по-добре,
но изселен от радостта,
ще знам колко ми даваше като само понякога беше наблизо.
Това мисля, че го разбирам, но се лъжа:
ще е нужен скрежът на свода,
за да може подслоненият в портала да разбере
светлината на столовата, покривките от мляко и ароматът
на хляба, който провира мургавата си ръка през цепнатината.

Вече толкова далеч от теб,
като едното око от другото,
от това прието нещастие,
ще се роди погледът, който най-накрая ще те заслужава.

Доброто дете

Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки.


Аржентински песни

I
Евтино кухо време
в което меки китари
ти се заплитат в краката
а жени без лице
без гърди без мигли
с утроба от камък
по пътищата плачат.

Ах тази вихрушка
без листа без птици
кучетата по гръб
напразно душат
материя оголена
от аромат и радост
без яребици полъх
без време без приятел
животът без родина
мълчанието на бича
който дори не удря.

II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.

Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.

Времето, този сив компадре,
мотае се наоколо и нищичко не прави.

Фауна и флора на реката

Тая река извира от небето и се натъкмява да е дълговечна,
придърпва чаршафите до шия
и спи току до нас, които идваме и си отиваме.
Сребърната ни река е това, което денем
ни подгизва с желатинов вятър
и е отказът да бъдем изток, защото светът
свършва с побрежните фенери.

По-насам недей да спориш, прочети това,
за предпочитане във кафенето, под небето от колода карти,
гдето се укриваш от света навън, от следващия делник,
заобиколен от сънища и речна лига.
Не остава почти нищо – да, срамната любов,
която влиза в пощенски кутии, за да плаче,
или самотна край уличните ъгли скита (но пак я виждат)
и скътва своите предмети мили – верижки на часовници и снимки,
носни кърпи,
скътва ги във една област на срама,
във областта на джоба, гдето една малка нощ мърмори
помежду власинки и монети.

1950,
Година на Освободителя,
и т.н.

И ако плачът дойде да те търси...
(из едно танго)

И ако плачът дойде да те търси,
сграби го в упор и изпий до дъно
чашата заслужени сълзи.
Плачи, о, аржентинецо, плачи най-сетне
с истинския, твоя плач, с лице към времето,
което ловко си избягвал,
оплачи нещастията, смятани от теб за чужди,
обречената самота досами една река,
вината на неизвоювания мир,
следобедния сън с тумбаци, подпухнали от кифли.
Детството си оплачи, опошлено от кино и от радио,
юношеството по улици на скуката,
тайфата, несподлената си обич,
оплачи щатната си таблица, футболното първенство, бифтека,
оплачи дипломата и назначението,
които те заключиха във благоденствието или в нещастието
и в безбрежната равнина те приковаха
към едно местенце, което си платил
с месечните вноски.

Demons et merveilles

За ветрове и хълмове
за неща наименувани за да успеят
да влязат в света като дървеса и облаци

И за загадките разкрити във луните
разчупени по щерни или върху пясъка

аз казал съм и съм очаквал

Мисля че нищо не помага срещу тази ласка
изгаряща все по-нагоре кожата

Нито мълчанието пуснало юздите на мечтите

Живеене
о гледка за прерязано око
отпуснато по гръб
и вечно

За Любич Милош

Във всяко обиталище из къщата на спомена, във тези
дюкянчета за сечива, където висят птиците на сънищата,
с глави надолу, с древните си крясъци, със мирис на
изсъхнали тръстики,
между варели и кореспонденция, там може би се крие
предметът или името, а може би по-малко - само сянката,
която трябваше да пазим, а оставихме да си отиде
един ден с вятъра помежду две целувки.
Като предъвкване горчиво, молец, проправящ пътя си
във филца или като заглъхващ гонг, който изтръгва часа
паяк,
така понякога сърцето - уморено, тъжно, започва пак
по вехтия кадастър безкраен ритуал на
преброявания,
смътни ветрила, димни завеси - паравани,
които вече нищо не разделят, парче плат, в което се преструват
на живи кухи и останали без кръв мухи,
така упорства да се вкопчи като ръка, опипваща
лицата
докосвайки, разпитвайки прашасалите вежди, полуотворените
устни,
или несръчна музика, вечен рефрен, който се завръща,
за да фиксира в ъгълче от паметта точното място,
където една сълза
веднъж завинаги отрони се в един различен свят и
промени живота ни
недоловимо, докато се превърнахме
в това, което сме, това сляпо пиано, тези пръсти,
търсещи в пепелта вежди и устни.
Всичко изглежда официално - чай, чашките
мастика,
старици с дъх на камфор, газени воали, новини
- с въздишки и със паузи - за каращи се братя,
за смяна
на родина, за любови премълчани, които са обаче
- щори, шалче,
по стойките горят с мушкатите в квартала,
блуждаят като лампата, започнала да мига, а
някой пита
не е ли късно и дали децата вече спят.

Бог на телата

... грабвай стрелите, Амуре,
с които надвиваш над всички...
Овидий, Метаморфози, V,365*

Ти си бог на телата, даваш и отнемаш медената сладост
на най-дълбоката прегръдка
изживяваш наслада във вика ни, в постепенното изкачване до
удоволствието,
а после се понасяш във покоя
- медуза в полусън между вода и слънце.

Но чакаш и
във словото, тогава си най-страшен,
приклякваш свит зад всяко име и когато
излиза от забравата някаква дума, изричана от нас
между целувки или сълзи, или Лондон,
о, най-горчив от всички господари, как забиваш
своето копие - безкрай от пяна - в средата на корема ми,
и ноктити ти - изтезание, право в устата!

Не мога да изричам нощ, да изрека сълза,
да пусна това име да политне като гълъб към покривите
на Париж,
да повторя жуженето на кошера,
да бъда в тези сладки срички вятър и камбана,

защото ти си също там, с твойте орли и с твойте кучета,
единствена реалност след толкова забрава, толкоз време,
господарят с мраморния смях срещу небето,
със слабини в зенита, със гърба си нощен.



Пътуване невероятно,
неподвижно в световъртежа
косата ти сенките ти под очите
пътуване
спиралите на скока
грохотът от този, който пада
тила ти, гърлото ти
котвата
клаксон сред мъглата
кръста ти гърба ти


Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твоята длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирите сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.


Любовна песен

Всичко, което бихте искали,
е толкова малко на дъното,
защото на дъното е всичко,

като куче, което минава, хълм,
тези неща от нищо, всекидневни,
зърно и коса и две буци,
миризмата на тялото ти,
това, което казвате за всяко нещо,
с мен или противно на мен,

всичко е толкова малко,
искам го от Вас, защото те обичам.

Да гледаш по-натам от мен,
да ме обичаш с необуздано абстрахиране
от утрешния ден, викът
на твоето отдаване
да се блъсне в лицето на шеф на кантора,

и насладата, която заедно открихме,
да е друг символ на свободата.


СЛЕД ПРАЗНЕНСТВОТО

И когато всички си отиваха
и оставахме двамата
сред празни чаши и пълни пепелници,

колко беше хубаво да зная, че си там
като струя, спряла своя бяг,
сама с мен на ръба на нощта,
че съществуваш по-дълго и от времето,

беше онази, която не си отива,
защото една обща възглавница,
една взаимна топлина
щяха да ни повикат отново
да събудим деня
неразделни, засмени, разрошени.

От едното опустошение
към другото тръгваш
с големи крачки.

Минало, настояще и бъдеше
нареждаш едно до друго
и твърдо заявяваш,
че ако не съвпадат

не си жив.

От въртенето в кръг
може да паднеш,
може и да повърнеш,

а не това е
движението.

Небето не стига,
замахвам с крила и се удрям.
Нали безкрайно беше,
къде е?
Да пътувам веднага,
да остават още няколко километра
до безкрайната шир
на свободата,
да се топи в усмивката,
да се преражда отново и отново
в смеха,
фениксите да се учат от нея.

Светът може да се побира
в раница и кецове.

Светът може да е
достатъчен.

Мантра на деня:
спри да плачеш,
учи.


Мантра всеки ден.

Ако дълго време се правиш, че не забелязваш нещо
то не изчезва, нали?
Ако дълго време премълчаваш нещо,
то не значи, че го забравяш, нали?
Ако дълго време се измъчваш,
накрая полудяваш, нали?

Да опитам?

    Ако се стремим да живеем честно и искрено, ще сполучим, и макар тогава истинските болки и разочарования да са неизбежни, както и грубите грешки и злините, които ще извършим, все пак по-добре е да горим вътрешно, макар и да грешим, нежели да си останем тесногръди и прекалено предпазливи.

   Човек трябва да обича колкото може повече, там е истинската му сила; защото, който много обича той много върши и много може, и това, което е сторено с любов, е сторено добре... Да кажеш малко, но смислени думи е по-добре, отколкото да говориш много думи, които са само празен шум, и са толкова по-ненужни, колкото по-лесно ги изговаря устата. Ако истински обичаме достойното за обич и не прахосваме любовта си по незначителни и празни и суетни неща, ще виждаме по-ясно пред себе си и ще станем по-силни.

   Колкото по-скоро се помъчим да овладеем определен вид дейност, определена професия и да си изработим един относително самостоятелен начин на мислене и действие, и колкото по-твърдо се придържаме към здрави принципи, толкова повече укрепва и характерът; това съвсем не значи, че трябва да станем тесногръди.

   Да постъпваме така е мъдро, защото животът е кратък и времето минава бързо; когато ни бива в една професия и разбираме добре една работа, добиваме поглед и знания и за много други неща.

   Понякога е хубаво да обикаляме много по света и да общуваме с много хора, пък и това е често наш дълг и призвание; но който предпочита да си остане сам и спокойно да работи, и да има съвсем малко приятели, той се движи с най-голямата увереност сред хората и по света.

   Не трябва никога да се осланяме на това, че сме се отървали от грижи, трудности и пречки, нито да се стремим към по лек живот. Дори и сред образовани кръгове и в най-добра среда, и при най-благоприятни условия трябва да запазим нещо от първичната същност на един Робинзон Крузо или на естествения човек, иначе не ще намерим опора в себе си; никога не бива да оставим вътрешния огън у нас да угасне, а трябва да го поддържаме. Който запазва за себе си нищетата и я обича, той притежава голямо съкровище и винаги ще чува ясно гласа на съвестта; а който слуша този вътрешен глас, най-добрия дар божи, и го следва, ще намери накрая в него приятел и никога вече не ще бъде сам.

   Щастлив е, който вярва в Бога, защото той ще надмогне накрая всички мъки в живота, макар и не без труд и страдания...

   Това, от което се нуждаем, е безкрайното и прекрасното, ни повече, ни по малко, и добре ще стори човек да не се задоволява с нищо по-малко и да не се чувства спокоен, докато не го постигнал.

Ван Гог до брат си Том, Амстердам, май, 1878.


 Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него; минаващите не виждат нищо освен малкото дим, който излиза горе от комина, и отминават, всеки по своя път.
Какво се прави тогава? Да поддържаш огъня в душата си, да носиш солта на земята в себе си, търпеливо - ала и с какво нетърпение! - да чакаш, да чакаш часа, когато някой ще дойде да поседне - и да остане, знам ли? Дано всеки, който вярва в бога, дочака този час, който рано или късно ще дойде...

София, краят на март 2012 Монолог на Макс, докато Матилда спи в хотелската стая, а навън вали сняг. Месецът е май.
Понякога ми се иска, заради теб, да бях по-друг. По-добър, по-красив, по- умен, по-желан, по-магичен, по-весел, с по-голямо чувство за хумор. Иска ми се да можех да правя всичко идеално, да не ти давам да пипнеш нищо, да стискам пастата за зъби точно като теб, да гладя роклите ти, но да съм мъжествен, да ти помагам да се губиш, но винаги да мога да те открия, да се бия за теб, но никога пред теб, да си убедена, че мога да те защитя, но да се чувстваш надвесена над ръба, да съм ежедневен и празничен, да забелязвам малките неща, но да мога да се грижа и за големите, да нямам прякор, защото изглеждам съвършен и никой не може да го измисли, но ти да ме наричаш не с моето, а с името, което сама си ми избрала, защото само ти знаеш онзи микроскопичен недостатък, който другите никога няма да видят, да ти давам свобода, но да не мога да дишам без теб, да те желая, но никога да не ти досаждам, да драматизирам, когато ти е нужно, но иначе да съм сдържан, да говорим за чувства, но да спираме винаги, когато ти пожелаеш, да ти измислям приказки и те да са най-вълшебните,
да те държа за ръка и дланите ми никога не се изпотяват, сутрин да съм сладко рошав и все пак щом ме погледнеш втори път да изглеждам красив и подреден като парижка витрина, да ти подаря голям френски прозорец на улицата до катедралата „Мадалена” и ти да гледаш през него рано сутрин, докато закусваме, и щом пожелаеш да те пренасям другаде, да имаме хиляди домове и навсякъде да се чувстваме като у дома си, да имаме деца, но да не усещаме тежестта на порастването им, защото винаги за всичко има кой да се погрижи, майка ти да ме одобрява, а баща ти да ме тупа по рамото и да пием заедно “тайно” по още едно преди вечеря, да съм готов на всичко за тях, защото ги обожавам, че са те направили такава, но винаги да взимам твоята страна в дребните спорове, които впрочем изчезват скоро след моето появяване... Сигурно някъде съществува такъв човек, мила моя, но аз никога няма да бъда такъв. Никога няма да мога да седя спокойно и да те чакам да дойдеш, за да не ти развалям удоволствието от лутането. Винаги ще се опитвам да те намеря, да те пресрещна, защото ми се иска да те зърна по-бързо и по-бързо да поема от твоя въздух, защото моят е на привършване, когато те няма. Може би понякога си мислиш какъв ли би бил животът ти с някой друг, но повярвай ми, няма да има друга история като нашата и няма да можеш да я забравиш или да я наречеш детска работа. Защото порастнахме заедно, а порастването не е играчка, не е детска работа порастването.
Иванка Могилска

Това вече съм го правила. Ориентирала съм се по гласа ти точно с коя имаш среща. Смятала съм разстоянието от баровете до дома ти, пътищата, по които сте се завличали, до секунда измерено, с все спирането в магазина за още алкохол, цигари, изкачването по стълбите, нетърпеливите целувки, пияният секс, сексът въобще, или за отказаните ти пъти, за появата на уж музата, за стиховете през нощта, за тежестта на точно тези думи, изписани преди съвсем да капитулираш пред реалността, която е - няма кой да те обича, няма защо да те обича, затова давай, наливай и забравяй. Бъди какъвто е най-лесно да бъдеш, не вярвай, не се вълнувай, не ходи бос, не брой звезди, била съм там, виждала съм, пресмятала съм.
Била съм и не съм била, спокойно, всичко е наред, обещавам. Животът продължава малко по-дълго от спомена, важните неща се намират над десния клепач, спокойно, всичко е наред.

Толкова дълго бягах от теб и те забравях.
И те изтривах от всякъде.
И стоях само с болезнените отломки, с най-ужасните спомени, цедейки горчилката от всяка мисъл, за да мога да те преглътна, за да бъде по-лесно, уж.
Струва ми се цяла вечност.
Понякога дори е толкова дълго, че все едно никога не се е случвало, никога не съм те познавала.
Сега гледах едни клипове, на които се забавляваме. Спомних си точно колко се смях тогава.
Колко точно беше хубаво.
Усмихвам ти се, надявам се, че си добре, обичам те.

Всеки е точно толкова такъв, какъвто си пожелае и си позволи. Сам на себе си. Точно толкова щастлив, нещастен, пълноценен, недооценен, висок, нисък, богат, беден. Струва ми се малко по-смислено да опитваме да се вдъхновяваме и да се обичаме. Иначе сме просто животни, които трети ден подред подритваме трупа на котка и псуваме, че е прекалено близо до колата ни.

понякога се усмихваш
и ме римуваш с достатъчно
понякога говориш с други
но усещам погледа ти

За какво ми е слънце, пролет, ако не споделям с теб?

на сутринта обирам
сънищата си от миглите ти
не е влюбване
по-красиво е

"Дори до края, до никъде да стигнеш, не спирай да вървиш, защото някъде другаде небето първо е синьо, чак после е тясно." - Каза и тръгна.

На втори март преди година те видях за последно. Вързах ти мартеница, ти на мен - не помня. Разговаряше пак с непознатите си повече отколкото с приятелите си. Ядосах ти се както винаги на това. После стоях до теб, броях вдишванията ти, чупех пръстите си и се надявах, че просто ще останеш още малко. Винаги все на това се надявах, да останеш още секунда, минута, вечност. На тръгване те прегърнах, ти ми благодари за всичко и се качи горе.
Бързаше за скайп разговор.

Преди година на 2-ри март вечерта беше церемонията на Оскарите за 2014г. Прибрах се доста пияна, бях ударила коляното си някъде, не помня къде, но две седмици доста трудно се качвах и слизах по стълби. Били сме разбивали бутилки по улиците, крещели сме, пели сме, плакали сме много сигурно. На сутринта беше празно в душата. Празно и гузно, както е винаги след алкохол.
Независимо как си се държал и какво си правил под въздействието му. Дори просто да си седял сам на дивана си, гузното чувство на следващия ден те изяжда, изплюва те и ти се подиграва докато ти тътриш крака към поредната чаша вода/айрян.

Днес, година по-късно имам чувството, че всичко се е променило до неузнаваемост. Или е така или си е съвсем същото. Любовта към теб срещна друго проявление, в друг те отрази или се намери, не знам кое е правилното понятие за всичко това. Ти си той. Или ти спря някъде там, после дойде той и започна от там от където ти спря. Представяй си душата като едно парче, счупило се малко след създаването си и ти после цял живот вървиш и търсиш части от душата си, скрита в други хора. Нещо от този тип е.

Той е олицетворение на свободата. Имам чувството, че наистина издишва свобода. Няма какво друго да кажа нито за него, нито за теб. Не че няма значение, има и още как. Просто и със значение и без, всъщност, всичко е наред.

Боса съм, а обувките ме стягат. Припомням си, че някъде другаде небето първо е синьо, чак после е тясно, така че утре летя. Кацам в твоя град, разбирай че, ще сме под едно небе, ще дишаме един и същи въздух, един и същи дъжд ще пада върху нас, едно и също слънце ще ни изсуши, едни и същи облаци ще тормозят душите ни и едни и същи звезди ще ни приспиват. Разбирай, близо съм, както винаги, до душата си, на крачка, на нежност разстояние.

И всичко е наред.

Хората изсипват милиарди думи на ден
крещят ги, драскат ги, дерат ги
по другите постоянно.

Аз предпочитам да мълча
наистина. Не че не мога
да говоря по цял ден.
Мога и още как.

Но, моля те, разбери,
за важното не е нужно
да говориш постоянно,
за важното не е нужно
да вдигаш врява

за нашето важно
нито думите, нито действията
успяват да свършат някаква работа. 

не съм тук, там съм, в хола ти, в кухнята ти, в леглото ти, между пръстите ти.
там, не тук.

Минавам през душата ти на пръсти
влизам навсякъде,
колкото и да се надяваш, че е
лабиринт и че ще си остана изгубена...
Влизам без нишката на Ариадна,
не убивам нищо вътре,
вътре нищо не ме изяжда.
Трупам познанието ти,
за да го подритвам по-късно.
И без съгласието ти
задълбавам все повече,
за да не останеш.

Според петата поправка в Била за правата на човека, не можеш да бъдеш наказван два пъти за едно и също престъпление.
Ne bis in idem - латинското не два пъти за едно и също нещо.
През 2014 Съда на ЕС в Люксембург се позовава на това.
Член 50 от Хартата на основните права на ЕС гласи приблизително същото.

Не всяка дума вълнува.
Не всяка дума руши и гради светове.
Не всяка дума ти спира дъха.
Не всяка дума е за теб.
Не всяка.
Само тази.

-хей
-и ти ми липсваш

В този град не е скучно
от твоя дом вятър вее
не гледай очуден
кой последен се смее.

Град дъждовен е ада
пълен с остри завои.
Кой на теб ще помага
в тъмното ще те води.

Той мен ме научи
и теб ще успее,
видимо буден
с нощта ще се слее.

На гнева си позволих
да ме води напред
все напред, все напред
в тъмното продължих.

От всички хора се скрих
не знам дали съм добре
все напред, все напред
от ума си те изтрих.

Прескочил е прага
и по покриви ходи
надскача огради
никой никога за
прошка не моли.

Думите - вместо това,
което ми се иска да кажа.
Страхувам се от спъването
повече отколкото от падането.
Ако вярваш в душата,
краят не е край.
В такива дни има важни неща,
но по-важно е, да знаеш,
че едно неизказано "обичам"

едвам побира безкрая.

Днешните теми на тази конференция,
на която сме се събрали всички
световни лидери, неправителствени организации
и прочие, са -
клепачите ти.
Да, не мигай така, това е темата.
И въобще не повдигай въпроса колко
и дали го заслужаваш, защото отговорът
ако е истина няма да е приятен,
ако пък е лъжа няма смисъл.
И също така пропусни поне веднъж
да ме обвиниш в грандомания и егоцентризъм.

Русия е на мнение, че клепачите ти
трябва да бъдат обявени за национално богатство,
не в смисъла на една нация,  а на човечеството въобще.
Франция мънка нещо и за очите ти, че
би било добре да се отбележат като ориентир поне.
Англия пък предлага смяна на името ти.

А аз се чудя откъде толкова неблагоразумие
в мен, как успях да събера и да убедя
тези хора във важността на проблема.

Аз не съм Елин Рахнев, не пиша за канелените ти мигли.
Никога няма да бъда Яворов и никога
в няколко реда няма да успея да събера
дори една стотна от "Стон".

И все пак, това все пак, дето все ме дави,
да ти кажа, че клепачите ти завъртат света,
балансират Вселената и й поставят точката.

в един момент от толкова много липси просто се научаваш, че въобще не трябва да ги поставяш на пиедестал, сваляш ги отвсякъде и напук на всички, които ти говорят за липси
ти си забранил въобще да се сещаш, че такова нещо съществува някога някъде забравих какво
къде беше, къде е, там,

а мен душата ме боли
душа остана ли ми въобще
разпадна се на съставни части
и после пак и не
остана, нищичко, не остана, тогава
защо боли така
от единия до другия край защо боли
парчетата болят повече от цялото

*

знаеш ли, в тишината на
бенката на клепача ти,
стигаща да осмисли цяла Вселена
да избода очите си, ненужните,
защото и отворени,  и затворени
изтриваш смисъла в живеенето,
защото и отворени, и затворени
все тази бенка Вселена виждат
все в нея се стичат и замръзват
когато е под нулата, и кипят на 100 °C
и разбирам вече от физика, химия, биология,
докато въртя историята в пръстите си
и за какво ми е, ако не ти пращам
писма, в които да възхвалявам Вселената ти?

Усещам се изпаднала в зависимост. Занимавам се с колкото неща мога, че даже и повече, за да не ми остава никакво време да мисля за каквото и да било. Проблемът е, че е все тая човек какво прави през по-голямата част от времето си, защото нощем например като ти падне гарда или започваш да мислиш или започваш да сънуваш. И определено не знам кое е по-лошото. Опитвам се да си формулирам мислите по някакъв начин, още повече се опитвам да ги изговоря, набирам те днес два пъти с такива намерения и не се получава. Чувам ти гласа и нещо ме удря в корема, изважда ми въздуха и остава празно пространство навсякъде. Предишния път така като броях минутите и те чаках да се появиш, ти просто се появи след няколко дни, претендиращ да бъдеш щастлив. Разбирам много добре, когато човек е влюбен. Няма нужда от особени обяснения, човек иска да бъде щастлив, нормално, човешко е. Силно момиче съм, нищо, че ме боли от време на време. Понасям си го както мога. Беше ми нужен около месец, за да спре да ми се вие свят, което се случваше само като помисля, че ще те видя.
Спрях се нещо пак, аз постоянно си слагам вътрешни бариери и се цензурирам. Струва ми се, че съм влюбена, че летя повече, че се усмихвам и че се държа глупаво. Че изтъпявам до безобразие, света ми се завърта около твоето настроение. И малките ти жестове на приятелско внимание аз ги виждам по друг начин, който очевидно не е така както ми се иска. И ми е безкрайно тъпо от това. Криво ми е нещо, душат ме тия думи, не мога да ги формулирам пред теб без да си изрева реването, така че затова ги получаваш в електронен вариант.

давам ти крилата си,

а ти ги сдъвкваш демонстративно пред мен

аз нямам нищо против, дори се усмихвам

и тръгвам да бързам

за правя нови за теб.

ето точно толкова глупава

малко повече мазохистична

съм и мога да бъда

когато реша, че съм влюбена.

Някъде тук съботата е стигнала до средата, някъде там е вече време за вечеря. Някъде там се разхождат слонове, някъде тук - снегорини. Някъде тук тръгвам към библиотеката, някъде там отиваш да живееш, поздравявайки пътьом часовата разлика.

съботата тече
бавно, мудно,
на средата е
и аз съм спокойна
нали имам още половинка
а някъде другаде сега е вечер
някъде другаде ти отиваш на вечеря
някъде тук отивам в библиотека
някъде там отиваш да живееш

добре че има часова разлика.

тихата радост
в очите,
подреждането на
някоя къдрица,
ненаписана,
но измечтана дума,
ритник в корема
нежно,
те има.

Такива двама да се обичат
да изпишат всички думи
за любов и смърт.
Аз тогава ще тичам боса,
всяко камъче ще е следа,
ще се кълна само в теб,
вярата ми ще си ти, Свобода.
Ще горя и изгарям,
ще летя и пропадам,
ще, всичко ще. Само да се.

любов е
да си на другия край на света
любов е
това да няма значение
любов е
да не очаквам
любов е
да не ми трябва търпение
любов е
да обещавам вечности
любов е
да ти подаря свобода
в кутийка
и да ти кажа,
че съм изгубила ключа.

Чета изнасилени текстове на мъже,
които мечтаят всяка вечер
да се прибират с различна
и затова пишат за Единствената.
А ти всяка вечер се прибираш с различна,
нова и невероятна дере
гърба ти, гърдите ти и се надява,
че ще остави следа по душата ти,
а ти на обяд я гониш с джаз,
понякога я оставяш да ти приготви кафе,
но за повече нямаш време.
Разликата между това
наистина да живееш и това
да ти се ще да живееш
макар и разрушително.
Господи, колко те обичам,
макар и Господ да няма
нищо общо.

-ей

изгубих се в усмивката ти
хубавото е по-лесно да се живее
а не да се изписва
хубаво ми е
загубено в усмивката ти

Не знам кой е авторът, но е супер!

Татко един път ми каза:
"В живота е важно
да знаеш да падаш.
Пада се невъзможно,
с грациозност,
от щастие,
от нестихващи липси,
от края на ласките,
с викове,
надълбоко до дъното,
където се чупят гръбнаците,
от терасата на четири крака
като съседската котка с мустаците,
с поглед-стомана и смелост,
куражлийски, влюбен до дързост,
непрактично-с ръце в джобовете,
отвисоко, между перата на чайките,
болезнено-сред ръцете на другари,
глухо на земята, безследно забравен,
в сърцето на някого
най-красивото падане
където понякога за дълго оставаш.
Пада се лесно.
Пробвай да станеш."

Човекът винаги
разпънат между
ум и сърце.

Вечно търсещ
щастието,
заслепен,
останал без въздух.

Върти се в кръг,
рови с пръст пръстта,
а то щастието
му се присмива.

Колко си глупав
съвършенството е
синхронът
между двете.

Ти, със сутрешните си ритуали,
с цялото време на света за теб,
с вечните ти закъснения,
с босите крака,
със смеха, който къса джобове.

Ти, който събличаш жени
на фона на Дворджак.
С хапане, скубане, целувки,
с изядена леща на съквартирант

Ти, с изваденото рамо
от поредната нощ с танци
вино и вина.

Остава да виси въпросът -
истина ли си или те измислих?

Понякога зимата се държи като пролет.
Понякога излизаш късно от представление, разменяш някакви думи, в които естествено няма нито смисъл, нито значение. И тръгваш.
Не си тъжен.
Мъчно ти е.
Цял ден си тичал от задача на задача, изтощен си, главоболието ти е пръскало главата и бога ми този път наистина щеше да се пръсне от болка и
ми е мъчно.
Зима като пролет е,
и какво от това?
Пускам си джаз фм, знам дори по колко секунди се чака на светофарите, знам за колко минути изминавам разстоянията, вървя и слушам, и си мъчнея.

Да те няма е най-сигурният признак за раздробеност на душата ми.

А ти изскачаш от всеки ъгъл, носиш джаз в джобовете си, слушалки за триста лева, скъсани обувки, различни чорапи, сако, панталон и женска блуза втора ръка, аз сънувам карикатура на мъж.

Когато си тръгваш от представление, както и когато отиваш, е хубаво да вървиш пеша. За да се откъснеш от всичко. То е двойна игра това, хем си вътре, хем те няма. Много е приятно.

Мислиш за любовта.
Как толкова много искаме да я изпитаме, че понякога бъркаме други чувства с нея, не, това да искаш да притежаваш не е любов, това да се хвалиш с придобивката си не е любов, това да ревнуваш не е любов, не е, наистина не.
Любов е да летиш, да нямаш страх от падане, да знаеш, че полетът е важен, любов е безкрайната свобода, която искам да изпитам, да съм, да знам, че още сега мога да стана, да си събера багажа и да отида на другия край на света и да съм спокойна за теб, за нас, защото съм свободна да те обичам и да ти прощавам преди да си направил нещо, и няма даже за какво да ти прощавам, и ти на мен, свободни сме да дишаме както пожелаем, и все пак, когато погледна небето си оставам безкрайната романтичка, подарявам ти тази и тази звезда, ако не ти стигнат ще ти намеря галактика, или ще ти измисля нещо по-добро, по-хубаво, по за теб от Вселена. Не се притеснявай, не го мисли, целувам, спи спокойно.

Структурираните структури. Постоянното хабене на хартия, листове и време е, ако не само неоправдано, но може и да се отсъди като тежко престъпление. Безсмислието е глупаво, не за друго, а защото животът не е вечен. Колко ще продължи често не е наш избор, което най-вероятно е по-добрия сценарий, защото така или иначе каквото и решение да вземеш – все е грешно. Това се дължи на факта, че всичко постоянно се променя и е в постоянно движение. Когато решиш, че искаш нещо. Когато го постигнеш. Седиш там с очакванията си и без значение дали си успял да ги оправдаеш или точно обратното. Когато така или иначе имаш принципи, което не е благословия, а проклятие, не можеш веднъж да играеш за тия и веднъж за ония.  Дори ако опиташ да престъпиш себе си, резултатът е доста незадоволителен. Или си или не си. Игрите срещу природата чисто и просто не й допадат. Тя знае повече от теб, тя е вътре в теб, нещо като Троянски кон, но по-достойно. Защото в тази игра, в която си тръгваш без да вземеш нищо със себе си, единственото, което ти остава е, достойнството. То не храни, не готви, не печели пари и не забавлява. На пръв поглед изглежда, че е напълно безсмислено. На втори и трети също. Но за да се видят важните неща трябва да се тренира окото, ако ще дори да се възпитава. Да се взимат лесните решения, удобните такива е ок, ако си плазмодий. Съвсем не е изключено да се опитвам да прикрия мързела си с преписване на някакви по-възвишени ценности. Всичко е възможно и ще бъде вярно, стига само да се избере правилния контекст. Към достойните постъпвай достойно, а към недостойните – дори още повече. Не е ли това всъщност гордата арогантност, вроденото чувство за превъзходство? Няма голямо значение това, както и всичко останало. Всичко продължава около прашинка време и тази оценка, това мнение не измерва нищо реално и нищо наистина. Аз няма какво да правя с клишетата, освен да ги използвам. И все пак с по-малко фанфари, би било по-добре?

Не се оправдавам.
Не се научих и да избирам лесното.
Не съм висока, но винаги съм се опитвала да скачам нависоко
и винаги ще опитвам.
Защото така се пораства.
Имам си борби и аз, вътрешни винаги.
Понякога ги губя и се натъжавам.
И все пак не си позволявам да оставам дълго в това състояние.
Не виждам смисъл. Никакъв.
И тръгвам. Ставам, изправям се,
уверявам се, че сърцето е на мястото си
и тръгвам.
Колко уверено аз си знам.
Не е това, което виждате, уверявам ви.
Битките ми са вътре с мен и мен,
между мен и мен.
Затова не разбирам,
оставам като гръмната,
когато някой реши да ме напада,
когато някой постъпва с мен нечестно.

Твоето посредствено мислене,
твоята злоба
нямат нищо общо с мен.

Не ме занимавай с тях.
Нямам време.

Гоня си мечтите.

Толкова рядко се сещаме за нея,
че забравяме какво значи
за какво се използва...
Или тя нямаше предназначение,
тя просто е.

Свободата си остава
съмнителен квартал
високо русо момиче
с ниски изисквания.

Никога за нас,
никога с етикет твоето име.

Свободата винаги някой друг
ни я носи.

И е толкова разсеян,
че тя обикновено закъснява
няколко века.

А когато все пак накрая дойде
притеснена, се сгушва в някое кресло,
и се прави на задрямала.

Колко десетилетия са нужни,
за да дойде тя отново
хваната под ръка с някого...

Ако свободата ни е държанка
сме намерили вечното оправдание?