Вие нали вярвате в мене...

мия зъбите си.
мия ги така,както ги мие човек,който се опитва да изтрие нечий вкус от устните си.


преходна страст в души преходни

опитах.направих.всичко.
и правилното.и грешното.
измислих нови неща.бях до теб по нов начин.защото не искам да те обиждам като за теб правя същите неща,които съм правила за друг.
не бях.
но повече бях.
винаги.
навсякъде.
когато ти се сещаше.
когато не се сещаше.
когато ме болеше да съм приятелка.
бях.

не заслужавам твоето отношение.
никога не съм ти искала благодарност за нещата,които съм правила за теб.
приятелство и обич.
защото така съм се чувствала добре.
постъпвала съм правилно пред себе си.

от.теб.искам.само.
просто.нормално.обикновено.човешко.отношение.





мерси за всичко.

За Бог да прости

Точно преди малко си мислех, че от известно време се опитвам да живея по-нормално. Да не лъжа, да не постъпвам кофти с другите и като цяло да не правя неща, за които после ще съжалявам. И стигам до извода, че некак не ми се получава. Защо бе, хора, не ме оставяте да живея като човек? Защо не сте хора вече? А не бяхте такива. Що станахте, бе? Кой ви възпита така, да се върти в гроба дано.

Преди една седмица бях на помен. На вуйчо ми, светла му памет. Досадно нещо са помените. Хем се събират по-малко хора, отколкото на погребенията, хем пак е едно такова измъчено кахърно и досадно тихо. И некак куртоазно. Отвсекъде. Няма кой да те види, че си дошъл - да го беше уважил приживе тоя човек. Но как да е.

Та бях на помен аз в „Свети Седмочисленици". Тъпо, че поменът се съчета с някаква Задушница и нещата бяха като на конвейер. Преди нас имаше две погребения и друг помен, паралелно с нас някакви хора им пееха за нещо си, а след нас чакаше едно погребение и още два помена. Но това е нормално. Църквите в центъра са кът, а всеки иска да си го опеят близо до адресната регистрация. По лична карта. Приживе, разбира се.

Та блея си аз, говоря си с приятели на вуйчо ми, смея се, защото аз на такива места винаги се смея, смятам го за задължително - хората, на чиито погребения до момента съм присъствал, все бяха доста жизнени и съм свикнал да ги виждам все усмихнати. Та затова и аз, като се сетя за подобни хора, се усмихвам. Те не биха искали да ме виждат тъжен. И аз се усмихвам. Плача си сам. Така ми е по-интимно. И по-искрено.

Та блея си аз из „Седмочисленици" и до мен се приближава някакъв пич. На около 21-22 години, на око. Клошар. Миришещ. Дойде и вика: „Извинете, може ли малко сок и една сладка?" И тогава се огледах. В църквата беше пълно с народ, който не бе дошъл толкова да се стопли, въпреки ужасния студ навън, колкото да хапне. Щот на погребения и помени обикновено има храна. Да, сладкото преобладава, но има и питка, и житце, става си за наяждане. А и винце ако сипят, нещата си идват на мястото.

Та сипах му аз винце, дадох му цялата питка. После дойде и една жена - и на нея сипах винце, оставих й половин кока-кола и кутия сладки. Така след четири човека вече нямаше какво да сипя или дам. И всичко това в църквата, която би трябвало да извършва социална дейност някаква. Не само педофилска, но и социална. И барем да даде по един бульон на бездомните. Но не.

И минаха тия хора покрай импровизираните сергии, и си се наядоха съвсем човешки. И никой не им отказа. Щот е за „бог да прости". И не е човешко да откажеш. А и самите хора не досаждаха. Идваха и питаха: „Може ли малко сокче, може ли малко сладко, може ли малко винце..." Може, естествено. Няма да си го нося в гроба.

И тогава ме осени идеята, че при остър глад няма смисъл да се ходи по сватби, като може да се ходи по църкви. През уикенда има помени и погребения по цял ден. Да, не е особено весело, няма кръшни хора и ръченици като при сватбите, но пак има храна и - най-важното - хората са по-свестни. По-тихи. Никой нищо няма да ти откаже. Никой никъде не те гони. Шансът да те бият, че си непоканен, е минимален. Всичко е лежерно, тихичко. Няма побоища и пиянски скандали. Винцето пак си е винце, житцето пак си е житце, питката пак си е питка. Е, вярно - сухичка е, ама то цял живот хляба с лютеница ли си го преглъщал. Така че, ако нямате работа, нямате прехрана и не ви пука особено, елате на помен. Да, чужд, но по-добре на чужд, отколкото на вашия собствен. А може и познати да видите, приятели даже. Няма да се чувствате като навлеци. И всичко ще бъде наред.

А един ден току-виж всички дочакаме онова нещо, което се нарича Българска православна църква, да разпореди в големите храмове, които не са го закъсали откъм пари, да дават поне един къшей хляб на клошарите. Чат-пат. Ей така, за Бог да прости.

въздишки.
по тъгите ми.
тъгите на софия.
не мога да мина и метър без да си спомня нещо.
всичко ми е тук.
плача.
за мечтите си плача.

въздишки.
по париж.
по филмови академии.
по мен.
с хвърлен пъп.
на иван асен.
и нито съм на иван,нито съм на асен.

Душа,ядро на моя свят греховен,
душа,метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш,мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти,гостенката,пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом,без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти,душа!Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош,но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен,а ти ,душа,не мреш.

французите.

обяснимо.

za onova neobqsnimo chuvstvo ♥
пише половинката ти.

а аз всичко мога да обясня.
за чувството,за което не трябва да се говори.
защото е прекалено дълбоко.защото като говориш за него може да го изхабиш.
защото може някой да ти завиди за него.
защото сме наплашени.че онова чувство,голямото..някой нещо.
майната му.на страха.
сто пъти.
защото онова "необяснимо"-то е вътре в теб.то е във всяко движение,всяка мисъл.
и щом е вътре в теб няма как някой да ти го отнеме.да ти го изцапа.да ти го счупи.
остава само притеснението,че сам може да го изхабиш.
та за "онова необяснимо"-то мога да ти говоря цял живот.и пак няма да съм казала всичко.защото е обяснимо.
защото то е това,от което си създаден.това,към което се стремиш цял живот.
и няма нищо по-естествено от това...да говориш за него.
затова ти се обаждам.и ти казвам.



Te quiero,
J'voudrais être son ombre
Mais je la déteste
Te quiero,
Même au bout du monde
Et bien, qu'elle y reste
Te quiero,
Oui je l'aimais tellement
Et je l'aime encore
Te quiero,
Je n'aurai pas le choix, non
Jusqu'à la mort

Te quiero...
Jusqu'à la mort
Te quiero

the top stoppers

от какво се уплаши?
никой нищо не може да вземе.
да поставим ли крак на излишното време?
когато "нищо" си нямаш,
какво "нещо" ще вземат?

от какво си уплашен?
и ето:ръцете напразно в джоба си празен ги стискаш.
и оглеждаш пейзажа си пуст.
тревожно поглеждаш стрелките.
и тръгваш,и бързаш,не спираш.
боиш се от мястото,което заел си,
защото друг някой е твоята сянка.
трепериш в съня си,потиш се.
а утрото,само те чака да почнеш със страх.
за да ти струпа ненужни злини на гърба ти.

и ето:изгърбен,подплашен с протрити обувки
в хаоса движиш се и нищо не помниш.
а докога?
ще спра да те питам от утре.
ще разчиташ на своето чувство за усет?
когато лишен си от смисъл?
защо,се стремиш да запазиш
онова,което е взето?

и ето:свободата да бродиш без цел,
по тревата с обувки в ръката
да очакваш поредното лято.
в което:небето,морето и всичко е слято.

дума няма да ти напиша.
няма да набера номера ти.
няма да те чакам.