хей, мечтателко! не се мръщи на ноемврийското слънце.не търси сянка.нямаш нужда от очила.
затвори си очите и си представи, че вятъра всъщност е морския бриз. а това, в което тънеш не е кал, а  горещ пясък.и ще видиш, че точно толкова ти трябва, за да повярваш, че животът е прекрасен.

забравяме се
оставяме се
до тази река
изоставяме се
в тази междуселска
маршрутка
изгубваме се на
този язовир
казваме си
сбогом
на тази пейка в
Заимов
или в тролея
по пътя
със съобщение

няма ни вече
изтриваме се
не се помним
няма ни

никога не сме се срещали

искам да помня лицето ти
да помня танцът на миглите ти
докато сънуваш принцеси
искам да чувам смеха ти
да броя глътките ти кафе сутрин
да гледам как работиш и после как играеш
да изгледам
всички филми с теб
да ми правиш чай и да ми купуваш лукчета

искам

но не помня вече
как целуваш
как липсваш
как пееш
как летя
с теб

не помня


паднала съм


отдавна.

Любовта на хора, които искат да ме притежават само, за да ме изложат на етажерката си при останалите си сувенири, не само, че не ми трябва, но дори не ме ласкае.

замерва ме с чаши
но винаги внимава
да не ме уцели
избухва в плач
за да се доближа до нея
а тя да забие
нокти в месата ми
и да съжалява
не за избора си
а че по кожата ми не остават белези

аз излизам
винаги в седем
отивам на лов
търся си най-обикновени жени
след които никога
не бих се обърнал

оставям ги да ме напият
за да ме изчукат
...


не, не
шегувам се
аз винаги закъснявам
а нея...отдавна я няма.

Опитваме да се забавляваме. Чували сме, че в петък се получава най-добре. Някой ни е споменавал, че трябва да изпием света, за да се получи. Идва петък . Специално се обличаме по този повод, дрехи от секънд хенд, защото е модерно да сме еко, прическа, обувки, грим, ако сме дами. Тръгваме. Не става дума за чалгата. За нашите си говоря.
Пием света докато гледаме поредното представление, което не разбираме, не защото сме толкова глупави, а просто защото няма смисъл в това да гледаш как мъж и жена лежат на земята, мажат се с червена боя, а около тях се разхожда патица. Обаче ние го обсъждаме после в някоя дупка-бар, в която пием червено вино във водни чаши, за да можем да понесем човека отсреща с цялата му превзетост и суета, която се усилва от алкохола. Която суета и превзетост е и наша собствена, иначе не бихме били с него. Та забавлявайки се, пиейки света, отивайки на изложба, която не ни интересува, но е важно да покажем там новото си червено червило или новото си старо колело, да пием безплатно и да ни снима фотограф, който мрази всичко и всички, смята, че е най-велик, затова не работи, затова е арт, затова е независим. Та той ни снимка, ние сме във възторг и той е, но това е, защото сме пияни отдавна.
Отиваме в поредната дупка, за да слушаме поредната бездарна група, която видиш ли изразява себе си, ама един верен тон не може да изпее, да изсвири. Истинското изкуство е да си останеш неразбран... Изкуствен да съм, нещо такова, ама ние се забавляваме, танцуваме даже.
Поредната спирка е някой таван с актьори и писатели, за да се къпем там в егото им, в празнотата на душата, която крият с цитиране поне на Шекспир, което звучи толкова лицемерно, колкото и цитирането на Паулу Коелю от манекенка, ама нали сме арт, наздраве!
Без алкохол тия неща не се издържат. Без алкохол не би си тръгнал с този човек. Не би се целувал с него само и само да му затвориш устата, понеже от този безсмислен поток от думи ти идва да му подариш 15 минути слава в утрешния вестник, на първа страница със заглавие, от което капе кръв. Без алкохола не би се събудил в леглото му, между чорапите му и домашния любимец.
Сутринта отваряш очи, боли те всичко, не искаш да си спомняш, искаш само да се прибереш и да не се забавляваш никога повече.

На 4 съм. Дете съм. Научила съм се да ходя. Пък сега тичам. Зелена поляна от тук до края на света, небето е най-синьото, естествено. Тичам, тичам, не усещам никъде болка, въздухът ми стига, по-бърза съм от вятъра. Имам чувството, че аз въртя Земята, въпреки че, на тази възраст най-вероятно не съм знаела, че Земята се върти. Тичането си има посока, нищо, че съм на 4. Тичам към едни дървета. Нещо като есен е, слънчево и почти топло. Дърветата са няколко на брой. Едното е окапало вече, няколко са с пожълтели листа. Има едно в средата, което е зелено. Ама е толкова зелено, колкото дори не е през късната пролет или ранното лято. Тичам към него и се чудя то защо е такова. Защо промяната идва на едни места по-рано отколкото при други? И каква е разликата, ако дойде при нас първа, а не последна, като накрая резултатът си е храна за червеите.
Внезапно падам.
Децата не си мислят такива неща.

От името ти боли. Боли, когато случайно го видя някъде написано, понеже все някоя улица, къща, училище, село се казва така.
Боли, когато го търся в телефонния си указател, въпреки че отдавна е изтрито. Боли, когато го видя случайно из фейсбук.
Но това е нормално. Това е ясно.

Обаче.
Боли и когато не го виждам. Боли когато сядам в кино салона, в който сме били с теб няколко пъти. Боли, когато ти не си там.
Боли, когато знам, че няма да дойдеш.
Боли като не те чувам.
Боли и като те чувам.
И като те мисля. И като те сънувам. И като отивам на концерт на група, за която ти си ми казал.
Все боли.

Боли, когато се качвам в такси.
Боли и когато таксита ме подминават.
Боли от влакове, автобуси, коли, които са в твоята посока. А когато не са пак боли, че не са.
Боли от хартиения плик в шкафа, в който има подарък за теб.
Боли от шала ти, който нося, който пък мирише на парфюма, който купих за теб.

Боли постоянно.

душата трябва да се калява
като я оставяш
гола боса
оголена
но никога разголена

чист ром
отива много на смеещите ти се очи
слънцето се е скрило в теб
и добре че
душата ти е огрявана
и няма място за студ и тъмнина
в теб
и добре че
оставам без дъх от смешката ти
добре че
мога да тичам,да си тръгвам
добре че
мога да те пиша и да те обичам
с всяко спиране на въздух,химикалка,
прескачане на ред и сърце
че ако трябва
да разчиташ
на тази до теб
си
оставаш
изгубен.

*това се пише в понеделник,когато Тея Денолюбова пише следния статус
Преподавателят ми, съвсем небрежно: "И тази реклама ми донесе още едно злато в Кан, но това не са важни неща, по-важното е, че беше благодарение на жена, на Емануела, заради която исках да я направя". Ей така.

След мълчание,
преживяване
най-сетне събирам
сила,
смелост,
кураж
да чуя гласа ти.

Изтрила съм номера.
Намирам визитна картичка
и под уличната лампа
заради липсата на луна

успявам да те набера.

Часът е късно,
но никога не е твърде късно
за неща, които си струва да кажеш,
нали?

Най-търсеният номер дава
свободно.

Сутринта идва събуждането
и опитът
да не припадна

и борбата
с това защо те набрах.

Надеждата, че съм объркала
цифрите.

Защото е обяд,
а ти все още не си върнал
обаждането.

Телефонът звъни.
Незапазеният номер
от снощи е.

Не вдигам.

Понякога любов е
да пропусна повикване.